Стьопка се тресна с юмрук по коляното… Тук, на стръмното, нямаше начин да се измъкнем от колата — наоколо голо поле. Но Китариста небрежно рече:
— Хайде с мене, механик… Съвсем близо е. Такова нещо ще ти покажа — няма да съжаляваш.
Стьопка разтвори и допря дланите си: капан, вика… Кимнах. Чакахме, облещени един срещу друг. Страшно прост беше този „механик“! Само промърмори:
— Ами да тръгваме… Да не затънем?…
Вратата хлопна, колата се затъркаля към парка и свърна по междуселския път.
Въргаляхме се насам-натам из каросерията, отзад под брезента влизаха облаци прах. Зъбите ни тракаха. Аз кихнах в корема на Стьопка, Но колата скоро спря.
— Ама че прахоляк, ужас — произнесе гласът на Федя. — Тръгваме ли, механик?
Шофьорът не отговори.
— Е, момче, ама ти си бил чуден човек! — весело рече Федя. — Толкова път минахме, остават някакви си петстотин метра… Мързи ли те? Връщай се тогава в къщи.
— Само глупаците се хващат на „щом не можеш“ — прошепна Стьопка.
Шофьорът тръгна неохотно и все поглеждаше към колата. Съвсем подходящо място за тъмни дела — края на елховия развъдник. Елхичките са нисички, но кичести и растат много нагъсто. Първо зад връхчетата им се скри русият перчем на Китариста, после главата на шофьора с мръсния каскет.
Скочихме в прахта, спогледахме се и тръгнахме. Между редовете, по ланшните меки елхови клонки. На двайсетина крачки отпред се чуваше пукот от стъпки и гласове.
Елховият пън
Междуредието не беше дълго. Още петдесет метра и ще се покаже кръглата полянка. Федя водеше шофьора натам и при това алейката им излизаше точно в средата на поляната, а нашата — по допирателната, отстрани. Понечих да ускоря крачка, но Степан ми махна с ръка, искаше да ми каже: „Спокойно, не бързай!“
Ех, да можехте само да видите Стьопка! Промъкваше се като котка, присвил рижите си очи. Ние с Валерка знаем и Сур знае, че Стьопка е истински храбрец, а това, че пребледнява — то е, защото кожата му е такава. Мнозина са си патили от това. Виждат, че е пребледнял, мислят си: изплашило се е момчето, и получават любимия му удар — ляво кроше.
Та значи, Стьопка беше толкова пребледнял, че чак луничките му се брояха, пък и аз; последните два-три метра ги пропълзяхме под елховите клони и надникнахме на поляната.
Там още нямаше слънце. Само леко просветваше на ивички и първото нещо, което видях, бяха ранните глухарчета, блеснали сред ивиците като лъснати монети.
— Та така, приятелю мой, механико — говореше Федя. — Виждаш ли пъна?
— Виждам го. И какво?
— Нищо. Прекрасен пън, повярвай ми.
— Пъ-ъ-ън ли? — Проточи шофьорът. — Значи пън… Така… Пън… — изгъргори с гърлото си и изрева: — Ти него ли ме извика да гледам… балалайко такава?
— Я по-тихо — рече Федя. — По-тихо, механико. Това пънче вчера го нямаше. Се ла ви.
— „Ла ви“? — пискливо повтори шофьорът. — Добре де, аз те докарах. Ами кой ще ти занесе балалайката обратно, а? — закрещя той и аз бързо се измъкнах напред, за да не им гледам само краката. — А тебе кой ще те занесе обратно?
Федя отскочи настрани и между него и шофьора се озова въпросният пън. Шофьорът се хвърли към Федя. Не, искаше да се хвърли, дори се наведе, но изведнъж изохка, вдигна ръце към гърдите си и се отпусна върху глухарчетата. Всичко стана както с предишните двама, само че те се задържаха на краката си, а този падна.
Впрочем веднага се изправи. Съвсем спокойно се изправи и започна да върти глава и да се оглежда. А Китариста кротко го гледаше и си държеше китарата.
Бутнах с лакът Степан. И той мене. Стараехме се даже да не дишаме.
— Това е красива местност — проговори шофьорът, сякаш едва намираше думите.
Китариста кимна. Шофьорът също кимна.
— Аз съм Ъгъл трети. Ти Триъгълник тринадесети ли си? — заговори Китариста.
Шофьорът тихо се засмя. А и говореха много тихо.
— Същият — каза шофьорът. — Пьотър Григориевич Жолнин.
— Зная. Зная и къде живееш. Слушай, Триъгълник… — Пак се усмихнаха. — Слушай… Ти си шофьор. Затова планът ще трябва да се измени. Нямах време да докладвам, но не се съмнявам, че ще бъде изменен…
— Да закарам тези… е, кутийките де, по всички обекти?
— Уточнявам наименованието: „посредник“. Ще предложа такъв план: да закараме големия „посредник“ в центъра на града. Наемаш ли се?
Шофьорът поклати глава. Сви устни.
— Рискът е извънредно голям… Доложи, Ъгъл трети. Аз… както наредят…
Стьопка отново ме бутна. Така се притисках до земята с цялото си тяло, че игличките ми избодоха брадата.
— Аз се казвам Фьодор — каза Китариста. — Улица „Въстание“, пет, общежитието на млекозавода. Фьодор Аристархович Кисельов.