— Пистолетът не е играчка за момиченца. Дай го тук.
— Тая няма да я бъде… Оставете онова нещо на мира!
Ръката се отмести от зелената кутийка. Инженерът дълбоко въздъхна, бузите му сякаш се позачервиха.
— Играеш си на разузнавачи, а, дете на века? Всъщност какво искаш?
— Почакайте — каза Стьопка. — Първо, ще ви кажа само това. И не забравяйте за „шнелера“! (Онзи кимна внимателно.) Зная, че си мислите, че не могат да ви убият. Че ще оживеете, нали?
— Ти си луда — прошепна инженерът. — Бъркаш нещо.
— Нищо подобно. Нали разбирате, че от такова разстояние главата ви ще се пръсне на парчета…
Инженерът пак кимна и присви очи. Стьопка си помисли, че не трябва да му разправя за оживяването.
— Да предположим, че разбирам — проговори Вячеслав Борисович. — И после? Откъде ти дойде на ум, че не могат да ме убият?
— Това не ви засяга. Вие трябва да извадите от строя телескопа.
— Защо?
— Вие знаете.
Инженерът се усмихна:
— Може ли да се почеша по врата? Не може… Е, да приемем, че съм се почесал. Та как според тебе ще извадя телескопа от строя?
— Все ми е едно как.
— Разбери, дете на века. Да предположим, че съм се съгласил и съм тръгнал към апаратната с тояга в ръка — да чупя и да троша. Тогава и ти ще тръгнеш заедно с „шнелера“ си, иначе просто ще те заключа отвън. Така ли е?
Стьопка мълчеше.
— Така е. А пред входа на апаратната и на още някои места има въоръжена охрана. Нашето поведение ще й се стори малко странно. Тук не е прието началството да ходи пред дулото на пистолет. И то с „шнелер“. Та по-добре ми дай пистолета и си върви по живо, по здраво…
„Възрастните съвсем за нищо не ни имат — мислеше си Стьопка. — Този даже хипнотизиран не е поумнял. Не вярва, че момиче може да го опушка. Ама наистина, как ще развали телескопа? Това не ти е ей така, да пъхнеш жичка в контакта.“
— Все ми е едно — каза той на глас. — Вие сте инженер. Така че, мислете. Аз ще броя до десет, после ще изпразня целия пълнител в главата ви. Така че, мислете.
— Едно…
Бързо се наведе и без да сваля очи от Портнов, остави куфарчето на пода. Изправи се, стана. Роклята силно се врязваше под мишниците и беше ужасно да гледаш пред себе си лицето на човека, в когото ще се наложи да стреляш — ето какво чувствуваше Стьопка. Той броеше:
„Четири… пет… шест…“ и се приближаваше все повече, и гледаше в неподвижните, странно блестящи очи на инженера. Когато спря пред самото бюро, преброи „осем“ и изведнъж усети, че умира.
… Имаше чувството, че току-що е произнесъл „осем“. Кой знае защо, се въргаляше по гръб, със затворени очи, с глава, обърната наляво. Поотвори очи — до главата му стояха крака в светли панталони.
Вячеслав Борисович стоеше над него. В дясната си ръка държеше пистолет — за дулото. Дяволска работа! Това беше пистолетът на Стьопка! Изглежда, току-що беше минал в ръцете на инженера. Стьопка, без да му мисли, се хвърли, за да го хване за дръжката, но Портнов отскочи — лицето му беше сиво, а очите разширени от уплаха; неумело хвана пистолета за дръжката, изпъна ръка и натисна спусъка. Ударникът изщрака. Засечка.
Стьопка не се изплаши, когато дулото се втренчи в очите му. Светът му изглеждаше неистински. Сигурно и на обърнатият нагоре с краката бръмбар му изглежда такъв. Стьопка седеше и безпомощно гледаше инженера. А той, без да изпуска от лявата си ръка зелената кутийка, издърпа затвора на пистолета, надникна в патронника и сви рамене:
— Не е зареден, разбира се… Стражари и апаши!
Не е зареден, дяволска работа! Разбира се, той зареди само единия пистолет, после забрави и в ръката му е попаднал точно празният! Зареденият е в куфарчето. Това му бе спасило живота.
Инженерът въздъхна. Лицето му порозовя и устните му се изкривиха в привичната усмивка. Пъхна пистолета в джоба си, измери Степан с поглед и промърмори:
— Нима комонс?
Тръгна към бюрото. Спря. И сякаш реши — вдигна кутийката, дръпна нещо в нея и отново, за трети път през този ден. Степан изпита смъртна мъка и смъртно безпаметство и за трети път се свести.
Повдигаше му се и много му се искаше да плаче. Пак лежеше по гръб. А инженер Портнов седеше зад грамадното си бюро и го гледаше.
— М-муцуна! — каза Степан. — Ти! Муцуна! Фашист! Предател!
Лежеше и ругаеше Портнов, омразата го притискаше към пластмасата на пода.
— Предател, предател, предател!!!
— Е де, е де — рече Портнов. — Моля, без тежки изрази. „Фашист, предател…“ Кой при кого се появи с оня, как беше, „шнелера“? Лежи си, не ставай. Подът е мръсен, ама… — изхъмка. Личеше, че е в пълно недоумение и поглеждаше към Степан със страх. — Впрочем, стани. Не те виждам през бюрото.