— Какво искахте да направите с мене? — яростно изкрещя Степан и скочи.
— Трябва ли да знаеш, това е въпросът! — Инженерът го държеше под прицела на странното си оръжие. — Това е въпросът… От друга страна, вече знаеш прекалено много. А? Нали така е прието да се казва? (Стьопка мълчеше.) На два пъти опитах да прехвърля в тебе Десантник и на два пъти ти не го прие. Макар че „посредникът“ е поставен на пълна мощност…
Стьопка изведнъж попита:
— Това „малък посредник“ ли е?! А какво означава да прехвърлите в мене Десантник?
— О, всеобща образованост — измърмори инженерът. — О, чудеса на Вселената… Ти наистина прекалено много знаеш. Къде е Степан? Казвай!
— Кой Степан, чичко? — попита Стьопка. Тогава инженерът взе телефонната слушалка, затисна я между рамото и главата си и започна да почуква по вилката. В свободната си ръка държеше зелената кутийка на „посредника“. А Стьопка изведнъж се изпоти. Разбра, че сега Портнов ще извика някого, може би веселият дядо-пазач, и ще заповяда да отведат момичето и да го пречукат. Но внезапно осъзна, че Портнов не е могъл „да прехвърли в него Десантник“ или както Стьопка наричаше това, да го хипнотизира. И поради това не е могъл да узнае какво още има в куфарчето. Не знае за втория, заредения пистолет…
Портнов сърдито духаше в слушалката, като здраво стискаше „посредника“ в ръка. Куфарчето, леко отворено, беше на две крачки от Стьопка. Езичето на ключалката се беше подвило навътре и не бе позволило на капака да се затвори.
Стьопка прецени разстоянието. Инженерът, извил очи, набираше някакъв номер. Стьопка скочи, блъсна капака… Блесна синята дръжка, той я грабна и стреля наслуки, като едновременно натисна и спусъка, и предпазителя. Бу-ум! Бу-ум! — изтрещяха стъклата. Първият куршум разби слушалката на парчета, вторият отлетя настрани.
Инженерът изпусна слушалката и затвори очи. Стьопка омекна. Стори му се, че черепът на инженера се е пръснал на бели парченца. Провървя му — бе улучил слушалката… Приближи се до бюрото, като едва дишаше, и извади „посредника“ от голямата слаба ръка. Кутийката беше тежка. От едната страна имаше малка вдлъбнатинка, от другата — два конеца, дълъг, и съвсем късичък. С малки топчета накрая.
— Ама че работа… — прошепна Степан.
Точно тогава Вячеслав Борисович отвори очи. Беше леко контузен — бузата му бе одраскана от парченцата пластмаса. Втренчи се в кутийката в ръцете на Стьопка и тихо, с пресеклив глас проговори:
— Дай ми го… Дай ми го… Ще се взриви!
— В никакъв случай — каза Степан, без сам да си вярва.
Инженерът го гледаше с ужас. Беззвучно мърдаше сивите си устни.
— Ама вас ви е страх от мене — рече Степан.
— Дай го! — Гласът беше сподавен, пресипнал. Степан вдигна „посредника“, премери дължината на двата конеца. За да включи „посредника“, както седеше зад бюрото, инженерът би трябвало да дръпне дългия конец. Късият бе малък. Защо има два конеца? Сам не си вярваше. Само виждаше, че онзи примира от ужас, а и нямаше защо да бърза със стрелянето. И дръпна късия конец.
Кутийката стана по-тежка. Инженерът затвори очи.
Нищо друго не се случи.
Стьопка отстъпи, блъсна се в стола. Седна. Краката не го държаха. Пистолетът подскачаше в ръката му. Би трябвало да заключи вратата, помисли си. Отвън можеха да чуят пукотевицата, макар че вратите са две и едната е тапицирана. Само че откъде да вземе ключ?
Портнов се размърда и замърмори, без да отваря клепачи:
— Защо колетът ми е при вас?… Какво? — Изведнъж погледна Стьопка с прояснени очи: — При мене ли, момиченце? Заспал съм. Странно…
Стьопка имаше чувството, че всеки удар на сърцето му го блъска в облегалката на стола. Нима бе успял? Ох, нима бе успял?
— Стига сте се престрували — промърмори. — Няма да ви помогне.
Инженерът прокара ръка по бузата си и погледна окървавените си пръсти. Вдигна счупената слушалка, разгледа я, закрепи я някак си върху апарата. И изведнъж забеляза пистолета в ръката на Стьопка, започна да разглежда ту слушалката, ту пистолета. Огледа се, откри дупките от куршумите в стената, сви рамене.
Ако се преструваше, правеше го много артистично. С крива, безумна усмивка избърбори:
— Не би ли могла следващия път да ме будиш по-деликатно?
— Не се преструвайте — още веднъж рече Степан.
Вячеслав Борисович затвори очи, отвори ги, намръщи се строго и помоли:
— Слушай, момиченце, ако ти трябва нещо от мене, скрий някъде патлака си. Аз пред дуло не разговарям.
Степан изведнъж се сети как да го провери. Постави „посредника“ на стола и заднишком отстъпи към прозореца.