— Искате ли да се хванем на бас, че ще го улуча от първия изстрел?
Без съмнение, предишният Вячеслав Борисович би се изплашил страшно за скъпоценния апарат. А този, обратно, оживи се и предложи:
— Бухай целия пълнител, дете на века! Залагам тази писалка, че няма да улучиш повече от един път. — И за по-голяма искреност чак опули очи.
Както си стоеше, Стьопка седна. Подействувало е, значи. „Посредникът“ е подействувал в обратна посока! А през това време инженерът отвори уста, бръкна с пръст и извади отвътре зеления „гол охлюв“. Тъжно го погледна и промърмори:
— Да не би още да спя, а? Защо си ми пъхнала в устата това? Сръчно момиче си, но въпреки всичко няма да улучиш, хващам се на бас.
Тоест, продължаваше да хитрува, за да може Степан да изстреля целия пълнител в „посредника“ и пистолетът да стане безопасен. Но ако не се преструва, значи не помни нищо от момента, когато са го хипнотизирали.
Стьопка се боеше да повярва в късмета си. Неизвестно още колко би се колебал, но инженерът извади от джоба си втория пистолет и така се стресна, да ти е драго да го гледаш! Пребледня и хвърли пистолета, а Стьопка го досмеша, че човекът не се бе изплашил от оръжието в чуждите ръце, а пък се шубелиса, като го намери в собствения си джоб. Стана му смешно, рукнаха му сълзи и като се давеше с тях, забърбори:
— Вячеслав Борисович, Вячеслав Борисович! — А пък инженерът седеше до бюрото и го гледаше с отворена уста.
Стьопка получава инструкция
Въпреки всичко положението си беше отчайващо. Всеки момент можеха да се появят другите хипнотизирани — Стьопка не се съмняваше, че всички тукашни сътрудници са от онези. Биха могли да се появят или заради шума, или просто по работа, можеха да извикат Портнов и по „голия охлюв“. А Вячеслав Борисович нищо не помнеше. За него времето беше спряло в милиционерската барака, а се бе събудил на бюрото си. Той абсолютно нищо не знаеше. А отгоре на всичко — преоблеченият като момиче Степан, пистолетите, одрасканата буза и главата, която бучи след контузията…
— Вячеслав Борисович, аз ви разхипнотизирах! — крещеше Стьопка.
Вячеслав Борисович го избиха едри капки пот, кой знае защо, замрънка нещо с тънък глас:
— За болните, живеещи в селището, са организирани потилни стаи с такса за потене на едно легло 50 копейки.
— Какви стаи? — попита Стьопка.
— Потилни, какви други? Момиченце, за бога, какво означава този сън?
— Аз не съм момиче — изтърси Степан. — Това не е сън, а пришълци.
— А! Разбира се, разбира се, бях забравил — кротко каза инженерът. — Разбира се, пришълци! И трябва да се съобщи за тях на когото трябва, нали? Да, ама телефонът, така… А пък аз, колко жалко, проспал съм пришълците… Как изглеждат? Ти, значи не си момиче?
Стьопка смъкна забрадката от главата си.
— Аха… — Очите на Вячеслав Борисович пак се събраха на носа. — Наистина си бил момче… Е, ще вървим ли да разкажем за пришълците?
Стьопка притича до него:
— Вячеслав Борисович, не съм изперкал, честна дума! Разберете, вие не сте спал, вас пришълците ви хипнотизираха в бараката! Помните ли? А аз ви разхипнотизирах с това нещо… Ето това е техният апарат за хипнотизиране, само не дърпайте конеца.
За всеки случай държеше „посредника“ в ръката си.
— В бараката, точно така… — промърмори Портнов. Личеше, че се мъчи да си спомни и не може. Каза:
— Точно така… Заведоха ме в бараката, но бих искал да зная какво е станало по-нататък? Откъде знаеш за бараката?
— Бях от другата страна на стената, гледах. Те бяха сложили в бараката „посредник“, с който хипнотизираха! Първо вас, после шофьора ви, а после вие взехте „малкия посредник“ и заминахте. Не помните ли?
— Не помня — рече инженерът.
Погледът му блуждаеше по бюрото, търсеше да се закачи за нещо, да си спомни каква да е глупост, да запълни макар и с дреболия четиричасовата дупка в паметта си. Пак се изпоти, сякаш се бе къпал, но вече не говореше за „потилни“ стаи.
— Те хипнотизират — шепнеше Стьопка. — Те вече всички, всички — и от милицията, и от пощата, и от градския съвет… Искат да изпратят сигнал по вашия телескоп до корабите си на орбита в осем часа вечерта. Наричат телескопа „насочващ“, разбирате ли? Не дърпайте!! — Прибра кутийката.
— Какво?! — извика инженерът. — В двадесет часа?! — Най-сетне погледът му се хвана за нещо на бюрото. — Как се казваш? А-а, Степан? — Вдигна календара от бюрото, повъртя го, остави го. — Това, малкото, какво е?
Стьопка започна да му обяснява: радиостанция, такава, която се залепва в устата, на „твърдото небце“. А с това нещо може да се хипнотизира човек, той само ще притисне ръце до сърцето си и готово! Но пак с него може да се действува и в обратна посока — ако се дръпне късото конче — и той, Стьопка, точно така бе освободил Вячеслав Борисович от хипнозата. Те наричат това нещо „малък посредник“…