Разказваше бързо, не много свързано, защото всяка секунда беше скъпа. Дяволска работа! Портнов излезе много странен човек. Като разбра, че самите пришълци никъде не са видени, изведнъж се засмя и извика:
— Правилно! За какъв дявол да мъкнат със себе си тленните си тела из Космоса, като може да се ограничат само със съзнанието? Браво!
Скочи, затича от прозореца към стената, пак към прозореца, почука по стъклото и промърмори с неясна интонация — нито зла, нито весела:
— А? Проблемът за контакта! Първо ти ме повози, после аз ще те пояздя…
— Вячеслав Борисович, по-бързо, трябва… — напомни му Стьопка.
— Да, да, измислих нещо… — Обърна се, с един скок се озова при бюрото и със същото неразбираемо изражение на лицето погледна Стьопка. — Ще приемем, че приятелят ти не е стигнал до града. И че отговорността за съдбата на Земята се е стоварила върху нашите крехки рамене. Почини си пет минути… — И започна бързо да пише в големия бележник. — Сега ще измислим нещо интересничко за тях… Палавници! Насочващ им притрябвал… Така да се отнасят с благородния инструмент!
Степан гледаше през рамото му. Той бързо написа отгоре на листа: „Инструкция как да се повреди телескопът“ — и веднага задраска написаното. Стьопка мислено одобри поведението му: не биваше да се говори на глас за диверсията. Ако подслушат това — няма да се размине… Сигурно вече за десети път си спомни разговора, който самият той бе подслушал, скрит под кожуха на Сур. Как изръмжа Кисельов, когато Рубченко понечи да каже нещо за телескопа: „Спомни си за разпрашителя!“
Поклати глава. Тоя „разпрашител“ трябва да е дяволски страшно нещо — след тези думи цялата компания изплашено млъкна. Приятно му беше да си мисли, че и те се страхуват. И тогава Стьопка видя в настолния календар името си, написано с дребния, остър почерк на Портнов.
Пишеше:
„1. Степан Сизов, 1,5 м, набит, коса — светлоруса, очи — сиви, лесно пребледнява, късо подстриган, 13–14-годишен.
Да бъде сигурно изолиран за акселерация или +.
2. Завърш. на подготовката 19,40.“
— Охо, моите белези — рече Стьопка. — Това сте го писали под хипноза, нали? (Инженерът си промърмори нещо неразбрано под носа.) А кръстчето за какво е?
Писалката безшумно летеше по хартията и без да спира нейния бяг, инженерът отговори:
— За вечна памет. Ясно ли ти е? Тогава завържи по-добре забрадката, нали си момиче… — Посочи с ръка наляво, в ъгъла.
Ъгълът беше ограден със завеска. Вътре имаше умивалник и огледало. Стьопка въздъхна и си изплакна ръцете — прекалено мръсен беше за момиче. Избърса се със служебната кърпа и си завърза забрадката. Направи си презрителна гримаса — истинско момиче, чак да ти призлее. Обезпокоен изскочи от ъгъла, дотича до вратата… В коридора — никакво движение. Ако онези подслушват, отдавна вече щяха да са тук. А след изстрелите — положително. Впрочем „голият охлюв“ не би могъл сам да чува — за да разговарят, онези лягаха и си затваряха очите.
Вячеслав Борисович още пишеше. От прозореца не се виждаше нищо интересно — прашните брези стояха неподвижно, а телескопът и порталът бяха от другата страна, зад ъгъла. Някаква машина монотонно чукаше. Стьопка се сети за оръжието и зареди и двата пистолета. Добави в единия липсващите два патрона, а във втория сложи цял пълнител. Поколеба се, но постави „посредника“ на бюрото. Вячеслав Борисович шумно откъсна листа от бележника и каза:
— Дай и на мене една играчка. Благодаря. — И с отвращение пъхна пистолета в джоба си. — Страхувам се, че ще ми потрябва още преди залез слънце. „Посредника“ ли оставяш, правилно… Ето, на… — Подаде му изписания лист. — Ще го прочетеш, като излезеш от портала, на скришно място. Скрий го добре. И хайде, дим да те няма оттука. Съветвам те на първо време да пъхнеш играчката в пазвата си — в листа ще видиш докога. Седи си някъде на скрито, по-далеч оттука, не се мяркай пред очите на хората. Имаш ли часовник? Вземи този. Точен е.
Стьопка сви рамене, но взе часовника.
Дяволска работа! Никак не му се искаше отново да остава сам! Мрачно сгъна листа, пъхна го в деколтето на роклята. Изведнъж Портнов каза:
— Знаеш ли кой съм аз? Надувенна жаба.
— Какво?
— Надута жаба, на сръбски. Съвсем забравих за Благово!
Той радостно се усмихна и Стьопка разбра, че няма нужда да отива никъде. Честна дума, това беше чудесно!