Хитрото шиваче
Вячеслав Борисович прибираше счупения телефон и си мърмореше:
— Хубаво е да си мравка — колективна отговорност… Тичай си по ръба на чинията и си въобразявай, че държиш курс към Полярната звезда.
Стьопка вежливо се усмихна. Инженерът поясни:
— Мравката се носи по кръга, а си въобразява, че тича направо. Няма да стоя в уютния кабинет — ще се разтичам… Моят номер май беше Ъгъл единадесети?
— И какво?
— Това, че съм от началниците. Над мене са само Линията и Точката. Разбра ли?
— Ъхъ — каза Степан. — Точно така! Петоъгълниците не ги имат за нищо. Е, и после?
— Ще им направим една потилна стая — рече Портнов и се наведе към бюрото. — Зоя! Зоечка! Ехо!…
Секретарската уредба се обади:
— Слушам, Вячеслав Борисович…
— Зоечка, колата. Нека Леонидич само да я докара, аз ще шофирам. По-бързичко… — Отпусна копчето и намигна. — Да вървим при сантименталния боксьор, мравчице.
— А инструкцията?
— Дръж я за всеки случай. Отиваме при един умен човек, Стьопа. Не глава, а трактор. Двамата с него ще можем да свършим нещичко… ако е чист.
— А защо е сантиментален боксьор?
— Такъв си е — каза Вячеслав Борисович. — Ще го видиш. Вече три денонощия седи заключен и мисли тъжните си мисли. Физик теоретик е. Ето я колата…
Шофьорът не забеляза Степан и започна:
— Ъгъл единад…
— Млък! Вие ще останете… хм… Пьотър Леонидович. Ясно ли е? Сядай, Маша! — Това на Стьопка. После отново се обърна към шофьора с висок шепот: — Вика ме Ъгъл трети…
— Ама ще блъснете колата! — жално се усмихна шофьорът.
— Да върви по дяволите тая каруца — отговори Портнов и много истински зацвили, преструвайки се на хипнотизиран.
За трети път през този ден Стьопка пътуваше с кола. Вячеслав Борисович наистина беше слаб шофьор — вкопчи се в кормилото и изпъна шия. Но не блъсна колата, а доста плавно я спря пред входа на общежитието на инженерно-техническия персонал на млекозавода.
— Кисельов живее тук — предупреди Стьопка.
— Мислиш, че е доближил „посредника“ до ключалката на моя приятел ли?
— М-м…
— Ще проверим — каза Вячеслав Борисович. — Твоите подопечни различаваш ли ги на око?
— Засега още не — каза Стьопка.
— Прадядо му е бил от духовниците, поп — разказваше инженерът, докато се качваха по тясната стълба. — В семинарията са им давали нови фамилии, по-благозвучни…
Вячеслав Борисович се беше поизплашил и за да си придаде малко смелост, разказваше за благозвучните фамилии. Стьопка си помисли: нищо, ще свикне. Вървеше и запомняше пътя. Отбеляза, че в общежитието има две стълби. Че освен централния вход — откъм улицата — има два входа към двора, направо от долния етаж. Че на третия етаж на много неудобно място стои червен сандък с пясък, в който, тичайки, лесно можеш да се спънеш. Ето го и петия етаж. Коридорът беше празен. В голямата кухня звънко разговаряха жени. Като размахваше кърпа за лице, притича момче с дълги футболни шорти.
— Стая шестдесет и осем — рече Портнов. — В къщи си е.
В ключалката се виждаше крайчето на ключа, пъхнат отвътре.
— Почакай тук — прошепна инженерът. — И внимателно, внимателно…
Стьопка притисна гръб към стената до вратата. Момчето с кърпата вече се бе скрило в умивалнята. Инженерът почука.
— Благово! Отваряй, хитрото Шиваче3 дошло!
Иззад вратата отговори тих бас:
— Махай се.
— Отваряй, ти казвам! Получихме новия „Нейчър“!
Ключалката щракна.
— Пак ли сензация? — попита басът.
— Тук е красива местност — бързо проговори инженерът.
— Какво-о? — учуди се басът. — Сла-авка, ама ти на човек не приличаш!… Влизай. Искаш ли кафе?
Вячеслав Борисович хвана Стьопка за рамото и го блъсна през вратата покрай домакина.
Той беше огромен, широкоплещест, много красив мъж. Голям като гардероб, целият от кафяви мускули. Бицепсите му — всеки колкото главата на Стьопка. Златна коса. Слънцето немилостиво грееше през прозореца и домакинът беше по шорти и джапанки. Със съжаление огледа Степан и тихо попита:
— Случило ли се е нещо с нея? Пари ли ти трябват?
— Тук е красива местност… А?
— Какво ти става, подиграваш ли ми се?
— Добре — рече Портнов. — Щом е така, налей ми кафенце. Това е Машенка, и на нея й налей кафенце.
— Е, ама знаеш ли, Шиваче… Това вече на нищо не прилича!
— Прилича, Благово — каза Вячеслав Борисович. — И сензация има. Зелените човечета са пристигнали на планетата на име Земя.
Сантименталният боксьор
Стьопка пиеше студено кафе с бисквити и слушаше.
Отначало разбра, че учените са нарекли чуждопланетяните „зелени човечета“. Още по-рано, преди. Отдавна предполагали, че такива жители трябва да съществуват, и за по-голяма изразителност им дали това прозвище.
3
Буквално Портнов означава Шивачев. Прави се връзка с приказката на братя Грим „Храбрият шивач“ — б.пр.