— После ще започнат неприятностите — подхвана Вячеслав Борисович. — Престъпниците и лудите са малко. И изобщо — това не е метод.
— А-а! Разбра ли сега? Две-три поколения са могли някак си да се оправят. Възможно е да са създали каста на безсмъртни властници, които с векове минават от едно тяло в друго. Възможно е и друго, но това не е могло да продължава дълго, защото…
— … кръгът на посветените се е разширявал и на планетата е нараствал, запасът от безсмъртни съзнания!
— Непоносима обстановка — приятели, роднини, най-добрите умове на планетата са скрити във „вишни“…
— И те тръгват из Космоса за тела!
— Като испанските колонисти за роби в Африка.
— Стройна картина — каза Вячеслав Борисович. — Ама има още нещо: как се оправят с моралните норми? Да преселиш своя по-възрастен роднина в чуждопланетянин… По-лошо, отколкото в плъх или хиена! Според мене това е непреодолима норма…
— А, моралът ли? — възрази Благоволин. — Моралът винаги отговаря на потребностите на обществото.
— Вероятно е така… Това е могло да става постепенно. Намерили са на близките планети себеподобни, а после са свикнали.
— Ето че се разбрахме. Практическите изводи ясни ли са?
— Засега не — каза Портнов.
— Боже мой! Даже простаците-роботърговци са се стараели да пазят „черното дърво“, тъй като живият роб е носел доход, а мъртвият — само загуба. Ако хипотезата ни е вярна, „зеленичките“ би трябвало направо да треперят за всяко тяло. За тях загубата на един роб не се изчислява в пиастри. Всеки човек, убит при нахлуването…
— Аха! Съответствува на един собствен живот! — извика Портнов. — Затова значи минават без кръвопролитие — трябват им тела за „вишните“!
— И ще продължават в същия дух. Да убиват — не-не, това е за друга психология… — продължи Митя. — Ако в куфара ти са затворени родителите, бабите и прапрадядовците ти, без да щеш, ще обичаш и ще пазиш такова момче като мене.
Стьопка се засмя. В себе си беше започнал да нарича този великолепен чичко Митя.
— Не тебе — възрази Портнов. — Твоята тленна обвивка.
— Да приемем, че е така — съгласи се Митя. — Друго е важно. Те си имат ясен метод за завоюване: подмяна на личността. Без убийство! Изпращат срещу тях полк, те се вселяват в офицерите и — щиковете са в земята… Би трябвало да се стремят да завоюват наведнъж колкото е възможно повече хора. Затова ядреното оръжие, способно да унищожи в определен район всичко живо, за тях е неприятен сюрприз. Бум! — и всички усвоени тела загиват. Следователно би трябвало презглава да бягат от района на Тугарино. Първият извод: трябва да обкръжим Тугарино така, че муха да не може да прехвръкне…
— Така — каза Портнов. — Така-така! А Десантниците им са малко, не им стигат даже за охраната на кораба.
— Звезден кораб… — мечтателно проговори Митя. — Да можех поне с едно оченце… Добре. Ето какво мисля. Да ги обкръжим, да ги заплашим с бомба — само да ги заплашим. Тогава десантът ще трябва да си отиде. Но преди това ще насочи цялата армада. Да речем, направо към генералните щабове на ядрените държави.
— Така… Първо — обкръжение; второ — заплаха… Запомних. Ако хипотезата ти е правилна…
— Слушай — каза Митя, — психологията си е психология. Моята е една, тяхната е друга. Може всичко да е точно обратното и те мечтаят да видят мегатонни взривове, както аз — техните кораби. Но засега бих ги заплашил с тези взривове и не бих им позволил да се възползуват от телескопа за насочващ сигнал.
— Нали точно затова съм дошъл! — викна Вячеслав Борисович.
— „Ай ду-ду“… — пропя с бас Митя. — С един удар по седмина убивам. Имай предвид, че на тях им трябва само антената на телескопа ни. Ако се каниш да развалиш не антената, а усилвателя, в такъв случай времето за тази акция трябва да се подбере съвсем точничко. За да не успеят до осем часа да включат техния усилвател.
— Нали затова съм дошъл! Надявах се, че ще дадеш някакъв практически съвет.
— А, практически ли? Съобщи в Москва, в Министерството на отбраната. Без това всичко останало е безсмислено. Нека се поразмърдат, ако вече не е късно. Ако „зелените“ са се разпълзели, няма да помогне и ейч-бомб…
След тази странна дума пак настъпи мълчание. После инженерът проговори умоляващо:
— Митя, сам няма да се справя.
— Не мога да ти помогна… Защо ли? Смята се, че ти си обработен, а аз не съм. Ще кажа нещо повече. — Благоволин безметежно се усмихваше. — От гледна точка на конспирацията ти май би трябвало да ме елиминираш, а?
— Стига си дрънкал!
— Защо? Аз съм посветен в плановете ти и ако ме обработят, така да се каже, ако ме завербуват, ще ги предупредя. Затова не искам да зная как се каниш да постъпиш. Между другото, имаш ли познат радиолюбител? Най-добре иди при него и се свържи с Москва… А пък аз…