В очите на Вячеслав Борисович проблесна нещо и той неопределено сви рамене. А Стьопка съвсем се обърка. Току-що си седеше и с блажено чувство на успокоение гледаше гърба на Благоволин — той беше като стена, могъщ и сигурен — и изведнъж тези думи: „Би трябвало да ме елиминираш“! Ужаси се. Ето защо Вячеслав Борисович го кара да се прави пред Митя на „момиченцето Маша“… Ето защо мълчи за инструкцията, написана в кабинета… Още в началото е имал предвид, че могат да обработят Митя и той ще предупреди пришълците за специалната задача на Стьопка!
Обърна гръб на всичко това и се замисли за своето си. Ейч-бомб… някъде го е чувал… Каква странна дума. Гледаше през прозореца и не можеше да мисли. Митя говореше:
— Ще се помъча по-дълго да не им се мяркам пред очите.
— Може би пистолет?
— На тебе ти е по-нужен, Слава. Не бих могъл да стрелям по жив човек.
— Сега би трябвало да изоставим принципите настрана.
— А! Принципите са си мои, ако искам — ги спазвам, ако искам — не, така ли? Ех, Шиваче… Ти не се притеснявай чак толкова. Имам си план.
— Чудесно — рече Вячеслав Борисович. — Маша, да тръгваме!
Стьопка не се обърна, чувствуваше че трябва още да си поговорят. И наистина, Портнов веднага попита:
— Е, какъв е планът?
— Не е секретен. Аз вече съм предупреден, така или иначе съм информиран, до известна степен си представям схемата на въздействието им върху мозъка и ще се опитам да си премеря силите с тях.
— Какво?!
— Струва ми се — много меко обясни Митя, — че силен и информиран разум би трябвало да се пребори с присаденото съзнание. Те оставят някои висши области на мозъка непокътнати — наистина аз не съм специалист, но центровете на речта, писането, цялата памет… Само добавят собствената си памет.
— И волята си — каза инженерът. — Маша, махни се най-после от тоя прозорец! А ти, Дмитрий, съвсем ненавреме си се заел с наука. Сам ли ще им отвориш вратата? За да си премерите силите?!
— Не бързам да стана опитно зайче — рече Благоволин. — Не бързам, но и не ме е страх. И ми е чудно да слушам как един учен отъждествява научния експеримент с предателството.
Пак сам
Впоследствие Стьопка си спомни този спор и разбра, че още тогава Портнов вече всичко бе решил, но в момента беше съвсем объркан. Добре де, нека Благоволин да не ходи при телескопа — той няма „гол охлюв“ и личен номер и охраната ще го пипне още на портала. Но от друга страна, никак не е приятелски да оставя Портнов сам. Колкото до идеята му — да надвие „хипнозата“, — Стьопка, разбира се, се съмняваше. Сурен Давидович не можа да я надвие… Степан гледаше към улицата и човъркаше с нокът боята на перваза.
Изсъскаха гуми. Пред общежитието бавно приближи и спря зелен ГАЗ–69. Слязоха двама и тръгнаха към входа.
Вероятно тилът на Стьопка бе настръхнал — Благоволин в миг се озова до прозореца, погледна и нареди с твърд шепот:
— По дясната стълба, през задния вход и на двора!
Стьопка и Портнов изскочиха в коридора. Веднага щракна ключалката и зад вратата нещо затрополя и заскърца.
— Мести шкафа — прошепна Вячеслав Борисович и тихо се придвижиха по хладния коридор към дясната стълба.
На площадката Степан каза: „Ако има нещо, ще свирна“ и затича напред. Качиха се в колата, без да се срещнат с ония двамата. Вячеслав Борисович включи двигателя и потегли рязко, като с тласъци превключваше скоростите. Сви по улица „Ленин“ и уморено проговори:
— Ще слезеш на завоя при совхоза. Тръгни към високоволтовата линия, там прочети инструкцията и действувай.
— Нека с вас — замоли се Степан и провери дали пистолетът е в пазвата му.
— Не може с мене.
— Вие ще развалите ли този… усилвател?
— Сега вече в апаратната и мишка не може да се промъкне. — Инженерът се огледа и колата тръгна накриво. — А, по дяволите! Наистина трябваше да го…
— В никакъв случай — рече Стьопка.
— Не зная. Подсказа ми една добра мисъл… Не зная… Слушай, Стьопка, ако ме срещнеш — бягай. Гледай да не ми се мяркаш пред очите дори повече, отколкото на другите.
— Защо?
— Ако отново ме обработят, аз самият ще те предам.
Колата отново зави. Стьопка попита:
— А той защо е „сантиментален боксьор“?
— Той е добър човек — с мъка каза Портнов. — Много добър. Не би могъл дори да удари човек, какво остава да убие. Спирам. Стигнахме.
„Ехе, такъв чичко, отгоре на това боксьор, пък не можел да удари човек — как ли не!“ — помисли си Степан и тъй като му се искаше да вярва, че вече ги преследват и няма да има закога да спират, ами двамата с инженера трябва да хвърчат към телескопа и там да ги „подредят“, бавно попита: