— А кой е този ейч-бомб?
— Водородна бомба на английски — рече инженерът и натисна спирачката.
Стьопка сви глава в раменете си.
— Хайде, върви. Върви спокойно, аз на всяка цена — на всяка, разбираш ли? — ще издържа, а ти действувай спокойно. И се пази, всичко зависи от тебе.
— Не отивайте там! Защо отивате?
— За да ги заблудя. Благоволин не знае за тебе, а пък мене ще ме търсят. И във всички случаи ще ме намерят. Сбогом.
Млясна Стьопка по челото и го изблъска от колата, викна:
— Ще се опитам да ги изпреваря! — И замина. На завоя се поднесе наляво, моторът изрева и Степан отново остана сам.
Сурен Давидович
А през това време аз, Альошка Соколов, си седях до Сурен Давидович върху опорната плоча на зеленото нещо, което приличаше на огромна преобърната запушалка на гарафа. Седях отдясно на Сур, а отляво се бе настанил дебелият заек. Той седеше с необикновено независим, даже като че ли наперен вид и така си бе опънал задните лапи, че стърчаха далеч напред и малко нагоре. Никога не бих могъл да си представя, че зайците могат да седят по такъв начин! Видът му ме порази много повече от невидимата ограда около „зоната на кораба“. Повече от здравото, леко дишане на Сур. Сигурно от търчането ми се беше замътил мозъкът или нещо от този род — блещих се срещу заека, докато най-после съобразих защо седи така, господарски изтегнал задните си крака. Питомните и дивите зайци винаги седят със свити задни крака, нали така? Защото се страхуват. Винаги са готови да скочат и да хукнат, а за да скочат веднага, трябва да държат задните си крака свити. Обяснявам объркано. Това дори не може да се обясни. Ако до мене не беше Сур, щях да се изплаша от тоя заек.
Сега не ме беше страх от нищо.
Сурен Давидович се намери! Онези не бяха го убили, а той ги беше надхитрил и се бе промъкнал в тяхната „зона“! Бях готов да замъркам като сит котарак. Знаех си аз — никакви пришълци не могат да се справят с нашия Сурен Давидович!
Сур мълчеше и поглеждаше ту към мене, ту към заека. Понякога размахваше ръце, сякаш разговаряше, а заекът местеше ушите си и мърдаше нос.
Разберете, аз нищо не знаех — заминах с докторката, изпратих я до Берьозовое и сега се връщах. Нищо не знаех, нищо! Усмихвах се и мърках. После казах:
— Сурен Давидович, астмата ви май е минала? И как успяхте да се промъкнете тук?
Кой знае защо, заекът подскочи.
— Кажи, ако обичаш, ти как се промъкна тук? — неприветливо ми отвърна Сур. — Откъде взе микрофона? Къде ти е микрофонът, кажи?
— В устата. Да го извадя ли? — Разбрах, че така нарича „голия охлюв“.
— Моля ти се, не го вади. Няма какво да го вадиш сега. Как се нарече пред селектора?
— Пред кой селектор? — учудих се аз. — Който говореше с гласа на Нелка ли? А-а, казах Триъгълник единадесети. Сгрешил ли съм?
Погледна ме странно, намръщено и притвори очи. А аз сякаш за миг дойдох на себе си и видях лицето му не такова, каквото бях свикнал, та затова сега се мъчех да го виждам същото, а такова, каквото бе станало: тясно, твърдо, обветрено. Тясно като брадва.
Устата му се чернееше между хлътналите бузи, разсичайки лицето наполовина.
Сърцето ми се обърна. „Не може да бъде, това не може да бъде!! Не, чувате ли, това не може да бъ-ъ-де!“ — започна нещо да вие вътре в мене. Виеше и нареждаше: „Не може да бъде. Сур е надхитрил онези. Той е стар войник. Той ги е надхитрил. Астмата му е минала като през време на войната — той казваше, че на фронта не боледуват.“
Опомних се, но ми се струваше, че сънувам. Защото седяхме тихо, мълчаливо върху кръглата грапава опора на странното съоръжение, което сигурно беше корабът на пришълците. Беше светло, но слънцето не се показваше. Дърветата, корабът, самите ние нямахме сенки. Пак погледнах нагоре и пак не видях небето, стените на оврага се бяха затворили над главата ми, много високо, в полумъгла, размито. В жълтата слънчева светлина, която сияеше някъде отвън. Беше много светло, сякаш около нас се бе затворил балон, излъчващ светлина.
Сур отвори очи:
— Альоша… Чуй разговора ни: Деветоъгълник двеста осемдесет и първи се изказва много интересно по твой адрес. Няма от какво да се страхуваш. Взех те под своя опека. Слушай.
„Микрофонът“ гъделичкащо запищя в устата ми с гласа на Сурен Давидович:
„Деветоъгълник, какво каза за детето?“
„Защо да не го пречукаме? — отговори гласът на Нелка. — Имаме сума грижи, а ти се занимаваш с него. Пречукай го, Квадрат сто и трети!“