Шофьорът се захили и рече да се заяде:
— Аристархович ли? — Но изведнъж изохка и завърши с друг глас: — Извини ме. Тази проклета… как беше… рекуперация?
— Асимилация — каза Китариста. — Повече трябва да четеш, по-малко да пиеш. Ще докладвам. А ти си поспи десетина минути.
И двамата легнаха на земята. Шофьорът захърка, подсвирквайки, а Федя Китариста подложи длани под тила си и също като че заспа. Устните и гърлото му попаднаха в ивицата слънчева светлина и ние виждахме как под тях трепкат петна от сянка. Говореше нещо със затворена уста, без звук; беше зелен като дядо Павел, когато лежеше в ковчега. Замижах и запълзях назад и така пълзяхме доста дълго, после скочихме и си плюхме на петите.
Не избягахме много далеч. Спряхме край пътя до небесносиния камион, който спокойно си светеше със зеленото оченце, и се ослушахме. Никой не ни гонеше. Кой знае защо и двамата започнахме да се чешем — иглички ли се бяха напъхали под ризите ни, или просто така, — и изобщо, страх ни беше да се чешем на открито, та се скрихме. Близо до колата, до една хвойна. Тази част на парка сякаш нарочно беше направена за игра на стражари и апаши — навсякъде или елхи, или борчета, та и хвойна, а през лятото има невероятно висока трева.
— Дяволска работа! — рече Стьопка. — Видяха ни… Ама че ме сърби…
— Те — нас? И взеха, че си казаха всичко, така ли?
— Да де — каза Стьопка. — Нарочно. За да не си играят да се отървават от нас, решили са да се направят на луди. Дяволска работа!… Да се изплашим и да избягаме…
— Добре си го измислил — рекох. — Да избягаме, а после да разнесем из целия град, че шофьорът Жолнин е „Триъгълник тринадесети“. Та всички да разберат, че или е смахнат, или е шпионин. Ш-ш-шт! Не, беше ми се сторило. Не се чуваха никакви стъпки нито гласове.
От другата страна на пътя, край канавката, кротко си стоеше камионът. Слънцето се катереше по колелото му към надписа „такси“.
— Да, май нямаше нужда да бягаме — прошепна Стьопка.
Нямало нужда! Чак ме втресе. Каквото ще да е, само да не гледам как единият спи с отпусната челюст, а другият говори със затворена уста!
— Ама и ти си един следотърсач — изпръхтя Стьопка. — Трепериш като паленце.
— Ти пръв избяга!
— Лъжеш. Запълзях след тебе. Престани да се тресеш, де!
Престанах. Няколко минути мислихме, като машинално се почесвахме.
— Хайде — рече Стьопка. — Връщаме се обратно.
Погледнах го. Ама той наистина ли нищо не разбира? Ако им паднем на онези двамата — ще ни довършат. А да дебнеш, без да виждаш противника, е най-загубената работа.
— Ама не разбираш ли, че тия са шпиони — възразих. — Трябва да съобщим, пък ти си търсиш белята. Не чу ли — прякори, пароли, „голям посредник“? А „кутиите“ сигурно са бомби! Трябва да се връщаме в града, Стьопка. Ти тичай, а аз ще ги проследя.
— Има време за града. Пароли… — промърмори Степан. — Защо са се домъкнали тук? Да допуснем, че целият разговор беше паролен. А мястото, и то ли е паролно? Кой им пречеше да си разменят паролите в колата?
— Добре — казах аз. — Най-важното е да не ги изпуснем.
— Оная гадина има ларингофон — рече Стьопка. — Разбираш ли? Предавателят е в джоба му, а на гърлото му има такова едно нещо, като на летците, за да говори. Микрофон на гърлото. Дяволска работа! На кого ли докладва? Или се правят на откачени, или са шпиони. Страхотия! И ние ги открихме.
Мълчах. Според мен шпионите са гадняри и нищо хубаво няма в тях. Добре ги проследихме, ама да пукна, ако разбирам защо шофьорът така се промени до онова пънче… Беше си обикновен шофьор и изведнъж стана шпионин! Този — „Ъгъл трети“ — още от Сутринта въртеше разни номера, но шофьорът си беше съвсем нормален… Да не би и „Смоленският път“, който си подсвиркваше, също да е бил парола?
Степан има много добър слух. Пръв чу стъпки и припряно зашепна:
— Аз ще се залепя за тях, а ти драскай за града. При Сур. Там ще се срещнем.
Прошепнах:
— Не, аз ще се залепя!
Но беше късно да спорим. Край самия път запращяха клонки. Пръв се показа Федя, червен, запъхтян, влачеше нещо тежко на рамо. Зад него се проточи стъбло, шофьорът държеше другия му край. Пухтеше и се спъваше. Шофьорът и Федя бавно, с мъка прескочиха канавката. Ама че работа — влачеха пъна! Онзи, същия, за който казаха, че вчера го е нямало, с бялата ивица от обелена кора — нали знаете, като секат дърво, не го режат до края, оставят малко и на това място обикновено се отчупва парче.
Шофьорът свали задния капак и двамата блъснаха пъна навътре — колата изскърца и клекна. Прекалено тежък излезе, честна дума…