Не бъркайте моите приключения с тези на Стьопка. Той вече е знаел за „вишничките“, а аз — не. Сурен Давидович ги наричаше „Мислещи“. Говореше ли, говореше… Може би пришълецът, който беше в неговия мозък, искаше да излее душата си. Слушах го и ужасяващо ясно си представях зелените кораби, летящи в черната пустош. Не като десантния — огромни. Те се разпръсват по цялата Галактика, без екипажи, без запаси от вода и храна. Даже без оръжие. Само Десантниците имат оръжие. А големите кораби се движели, натъпкани с кристални записи, с тези „Мислещи“, като мухи, носещи милиони яйчица. Корабът на Десантниците намирал за тях подходяща планета, кацал и изхвърлял „посредник“. Разбирате ли? Няма даже кой да излезе навън. Излитал робот и оставял замаскиран „посредник“ близо до кораба. При нас го бяха замаскирали като пън. И първият, който случайно се приближи до него, става първият пришълец. Като този нещастен заек. Той просто доскачал до „посредника“ и — хоп! — прехвърлили в него кристален запис на Десантник от девети разряд. Той станал един от Деветоъгълниците. И на разсъмване на пъна се натъкнал Федя Китариста.
„Така е било винаги и навсякъде — чувах аз странната, слята реч. — Хилядолетия ние вървим из Космоса. Стотици, стотици, стотици планети!“
После замълча, а аз седях свит и ми беше много студено. Тръпките изтичаха от мене с горещия, застоял въздух на оврага. Знаех, че наоколо е топло, усещах топлата, твърда повърхност, на която седях, и топлия, плътен пясък под краката си, и горещината, която излъчваше корабът. Но замръзвах. Пред очите ми беше черният, огромен, леден Космос и в него — уверено пълзящите светлини на корабите. С труд размърдах устни:
— Какъв е вашият истински вид?
Той каза:
— Няма да разбереш. Няма „истински“.
Свих рамене и попитах:
— Как се казвате?
— Квадрат сто и трети. Десантниците имат такива имена. „Квадрат“ значи, че аз съм Десантник от четвърти разряд. „Сто и трети“ е номерът ми в разряда. Квадрат сто и трети.
— А нямате ли истинско име?
— Ние служим на Пътя. Нашата работа е да подготвяме плацдарм за големите кораби. Те идват, ние си отиваме. Петстотинте, седемстотинте тела, които временно заемаме, се освобождават и се заемат от преселниците. Ние продължаваме, кацаме на друга планета, с други езици, на които не може да се произнесе име, присъщо на предишната планета…
— Чакайте — рекох. — Вие какво, нямате ли си свой език? Имате? А как се казвате на вашия език?
— Квадрат сто и трети. Нали ти обяснявам: аз съм Десантник. Ние нямаме истински имена.
— Чакайте… И на вашата планета ли?
Той прегракнало се разсмя.
— През нощта погледни нагоре. Избери коя да е звезда и ни кажи: „Това е вашето слънце!“ Ще ти отговорим: „Може би.“
Кой знае защо, кимнах, макар да не разбрах думите му. После все пак попитах защо всяка звезда може да бъде тяхното слънце.
— Ние не знаем откъде е започнал Пътя — отговори той.
— Не знаете? Как може?
— Космосът е огромен. Пътя е започнал, когато звездите са били други. Пътя ни повелява да гледаме напред.
Говореше равнодушно, сякаш за изпаднала от скъсания му джоб монетка, и това ме порази. По-силно от всичко друго. Получих мащаб за сравнение: планетата е по-евтина от монетка! А аз? Сигурно съм като гъсеница под краката им. Ако поискат, ще ме махнат от пътя си, ако поискат, ще ме смачкат. И даже не защото са поискали, а защото просто не са ме забелязали. Освен ако им потрябва тялото ми за някой Мислещ.
Млъкнах. Ако щете, на парчета ме нарежете, ама ще мълча и във всички случаи ще избягам. А ако завладеете цялата Земя, ще избягам на края на света и няма да ме намерите.
Така реших и се обърнах с гръб към Квадрат сто и трети. Вече не го наричах Сурен Давидович. Баста.
Той заговори отново — аз мълчах. Но тогава дотърча заекът-Деветоъгълник, врещейки с Нелкиния глас:
— Гадно, гадно куче! Прекалено много си въобразяваш! Уф! Квадрат сто и трети, то се мотае при входа.
Квадрата бързо тръгна нагоре. Изчаках минутка. Заекът отново се беше вторачил в мене и подскачаше. А като станах и опитах да си отида, корабът ме заслепи с лъча. Заекът предупреди:
— Я стой мирно, пале… Лъчеметът и въглен няма да остави от тебе…
Седнах и за всеки случай притиснах гръб до кораба — дотам лъчът не стигаше… Помнех, че Деветоъгълника предлагаше да ме пречукат. Все пак исках да остана жив и да се измъкна оттук.