Корабът високо забръмча и се издигна над пясъка. Видях кръглата следа от опората върху пясъка. Той бързо изсветляваше — попиваше водата, изцедена на повърхността от тежестта на кораба. Б-жих-х!… Заоблено, плоско, шарено тяло се измъкна изпод плочата и се понесе към зенита. Отгоре нещо силно хлопна, показа се парченце синьо небе и пелената, която покриваше зоната, отново се затвори. А корабът вече си стоеше на мястото. След две-три секунди всичко се повтори: корабът се повдигна, излетя шареното нещо, корабът се спусна. Когато със съскане се понесе третото нещо, Кисельов затвори очи и се ослуша. Доложи:
— Линия осемнадесета, Изчислителя още мисли.
Оня важно отговори:
— Добре! Засега ще си поговорим с този, да-а… — И посочи към мене.
— Момченце, стани! — нареди ми Кисельов.
— Е, какво? — промърморих аз и седнах, като си свих краката.
Те двамата седяха на опората на кораба, а аз — върху една буца пръст на пет-шест крачки от тях.
Белокосият наставнически заговори:
— Изчислителя обмисли съдбата ти. Реши да те помилва, м-да… Ще стоиш тук. Ако има нещо — ще те изгорим. Разбра ли?
Не отговорих. Белокосият тежко се наведе към мене:
— Виж какво, Алексей. Къде хвърли оръжието? Не се преструвай, не е голяма работа. Ако се инатиш, ще прехвърлим в тебе Десантник. И той ще каже всичко вместо тебе, така че по-добре сам оправдавай оказаното ти доверие.
— Не съм ви молил да ми се доверявате…
Кой знае защо, останаха много доволни от отговора ми. Захилиха се. Кисельов каза нещо одобрително по повод психиката ми. И пак споменаха думата „комонс“, която вече бях чул, докато лежах в мъха. Китариста каза, че май не съм комонс, а нещо друго. И аз се опитах да се усмихна. Тарикатски се изплюх в пясъка, сякаш съм много поласкан от разговора им, само че не искам да го покажа. А всъщност изведнъж разбрах, че те могат да прехвърлят в мене „копие“ завинаги. По-рано не мислех за това. Не вярвах. Е, нали знаете, не вярваш, че ще умреш, макар всички хора да умират…
Пак се изплюх и точно в секундата, когато беше необходимо, казах:
— Вашето оръжие го изгубих някъде тук, наблизо.
Отговори ми белокосият:
— М-да… Деветоъгълника те е видял да тичаш с него. Къде точно?
— Не забелязах — свих рамене. — Голямо тичане му ударих, нали знаете. Сигурно наблизо, край входа.
— И това го знаем…
— Като знаете, тогава защо питате?
Още веднъж се спогледаха. Повярваха, че казвам истината.
… Действително съвсем малко излъгах. Помнех храста, под който остана бластерът в кафявия калъф за чертежи. До самия вход. Като са се захванали да го търсят, как не са го намерили?
Самолетът затрещя още веднъж. Само че мина малко по-настрани. И двамата не му обърнаха никакво внимание, сякаш си беше в реда на нещата. Белокосият измърмори: „Изчислителя“ — и затвори очи. После Кисельов го вдигна и го отнесе настрани от кораба. Тогава върху ръката на белокосия блесна часовник. Видях стрелките — седем без двадесет. От началото на разговора ни бяха минали петнадесетина минути. Тоест оставаха осемдесет минути до момента, когато ще им се „наложи да се бият“.
Направих глупашка физиономия и попитах:
— Фьодор, Фьодор… Какво ще има в осем часа?
— Млък! Ще си изработиш ти някое бонбонче…
Белокосият отвори очи и изкомандува:
— Край совхоза каца още един хеликоптер! Видео-връзка!
Полковник Ганин
Фьодор претича до кораба, махна с ръка и на около метър от земята в матовата зелена повърхност се отвори кръгъл люк. Безшумно, като голямо кръгло око с кръгла кафява зеница, само че отначало тая зеница я нямаше, а после изплува от тъмнината и като се поклащаше, спря в средата на „окото“. Отстъпих, спънах се в буцата, а Десантниците, обратно, се приближиха до кораба и се наведоха да гледат.
В зеницата нещо се въртеше, мигаше… Винтът на хеликоптера, ето какво! В люка на кораба се поклащаше телевизионен екран със странен червеникавокафяв цвят. Върху него много добре се различаваше малко хеликоптерче — червената звезда изглеждаше черна — и между главите на Десантниците видях на екрана как се отвори вратата на кабината и някакъв човек скочи на земята. Телевизорът примига и показа човека в едър план. Беше с военна фуражка.
— Полковник Ганин от окръга. Няма начин, сигурно е парламентьор — определи белокосият. — Дай звук.
От кораба се чу съскане. В този миг полковникът се хвана за сърцето и промърмори:
— Тук е красива местност.
Парламентьор ли? Прилича на военен посланик… Само че вече не беше парламентьор — бяха прехвърлили в него Мислещ. Усмихна се и попита: