— Мислиш, че отнякъде изтича ли? — попита белокосият.
— Да.
— Мислиш… Ъ-ъ… Затворените?
— Да! Длъжен си да докладваш на Изчислителя, Линия осемнадесета…
— Глупа-ак! — лениво проточи белокосият. — В Изчислителя сега има шест Линии; да не мислиш, че са по-прости от тебе? Като излезем на маршрута, ще тръснем една обща проверка на всички Десантници. Сега, все едно, не можеш да ги провериш, операцията върви… Сега задачата е да предадем насочването.
Жадно ги слушах. Ето какво било! Искали са да изпратят Ганин като постоянен шпионин, резидент… И при това с „посредници“. Да превърне в пришълци и други хора. „Засечка, засечка!“ — злорадо си мислех аз. И вече не се чувствувах самотен, изоставен, не! Сигурно тези мисли са изменили нещо в израза ми. Белокосият ме показа:
— Я го виж, направо ще ни изяде с очи… Не търси сложни причини. Ъгъл. Всички причини са прости. При Портнов е ходило някакво момиченце, още не са го открили… А, ето го и Квадрата!
Отгоре слизаше Квадрат сто и трети.
— Кучето е отнесло оръжието — докладва той. — Песът на Ема Бистрова, Ъгъла я познава. (Кисельов кимна.) Преди около час е подгонил Деветоъгълника, пред входа на „зоната“ е взел калъфа с оръжието и го отнесъл.
— Изпрати ли чиния?
— Направено е, Линия осемнадесета. Жената и кучето са открити при совхоза, оръжието не е с тях. Сега ще ги поеме Шестоъгълник петдесет и девети с „посредник“. След десетина минути ще разберем всичко за оръжието. Дадох нареждане Десантника да остане в кучето, да достави оръжието при насочващия и да се включи там в охраната.
— Одобрявам — каза белокосият. — Ъгъл, тръгваме! Пали вършачката си. (Кисельов се обърна и затича по склона.) Квадрат, въпросът с малкия е решен положително. Изпълнявай. Данните са добри, преди старта всичко да е наред, внимавай! — С тези думи изчезна и веднага се чу глухото ръмжене на мотоциклет. Заминаха.
Квадрат сто и трети
Изобщо аз съм си пихтия. Така ме нарича Стьопка и е прав. В такъв смисъл, че когато трябва да действувам решително, аз се обърквам. Чудно, как тази сутрин ми стигна куражът да тръгна след Китариста — ама тогава прекалено много ме беше загризало любопитството. А сега, като видях за втори път бившия Сурен Давидович, с мене се случи нещо странно. Направо побеснях — сърцето ми биеше като парен чук, лицето ми изтръпваше все повече и ненавиждах всички Десантници. Даже нещастния полковник Ганин, който абсолютно за нищо не беше виновен, когото честно бяха изпратили като военен посланик да предаде честно предупреждение. И от ненавист станах хитър и бърз. А, значи не ви стига, дето завладявате света! Отгоре на всичко и моя въпрос сте го „решили положително“ и ви харесват данните ми…
Не! Твърдо знаех: по-скоро ще си разбия главата в проклетия им кораб, но няма да позволя да направят нещо с мене! Като куче усещах, че искат да ми направят нещо лошо. Подушвах, че единственото спасение е да се държа колкото е възможно по-далеч от „посредниците“. Бяхме се нагледали със Стьопка как действуват тези „посредници“, така че със сигурност знаех: действуват на разстояние не по-голямо от няколко крачки. „От корабния бластер не можеш да избягаш“ — помислих си и си отговорих на глас:
— А, много важно, нека ме изгори…
— Ти какво? — с кротък глас попита Квадрат сто и трети.
Изглеждаше като Сурен Давидович и говореше като Сурен Давидович, но когато тръгна към мене, отскочих настрани. Само изтървах:
— Какво искате да правите с мене?
Той всичко разбираше. Винаги и навсякъде бе разбирал всичко до край и сега естествено бе надушил плана ми — да стоя далеч от него. Затова седна върху опората на кораба и не тръгна да ме гони. Бях забелязал, че Десантниците при всеки удобен случай се стараят да се докоснат до „посредниците“ или до кораба.
Каза:
— С тебе, Альоша, трябва направо. Разбирам. Слушай…
И започна да ме увещава.
Стараех се да не го слушам, за да не му дам възможност да ме залъже с приказки, да ме успокои, та да ми мине ненавистта и да пропусна секундата, когато ще се доближи до мене с „посредника“. Запомних някои неща от приказките му. След известно време техните основни сили щели да завладеят столиците на великите държави и цялата Земя щяла да им се покори. Но тогава щяло да настъпи „трагично положение“, както се изрази той, защото децата до петнадесет-шестнадесет години не можели да приемат Мислещ. Това било неочаквано за Десантниците, но те вече измислили как да оправят работата. Те си имат такива неща — излъчватели, — от които всичко расте страшно бързо. Всичко живо. В кораба има такъв излъчвател и ако вляза вътре, за няколко часа ще порасна с няколко месеца. Това ще бъде начален опит, а после ще ме допораснат до шестнадесет години. Виждах, че лъже за излъчвателя. Казах му: