— Няма да отида. Не искам.
— Ама защо, кажи?
— Ненавиждам ви.
И той пак започна да обяснява. Казваше, че цялата Земя ще стане щастлива и здрава, че хората ще живеят до триста години и няма да има войни, и всички ще си имат летателни апарати и механични слуги, а децата за няколко месеца ще стават възрастни. Каза:
— Виждаш ли какви прекрасни постижения ще има? И разбираш ли, Альоша, корабът ще стартира, а ти ще бъдеш вътре и ще можеш да гледаш през илюминатора. Не е лошо, нали?
Сега говореше искрено и аз едва не се хванах — погледнах към кораба и си представих как се издига, а пък аз съм вътре не по-зле от Гагарин. А Квадрата вече бе извадил от джоба си плоската зелена кутийка.
Веднага се опомних и отскочих. Той стана и много нервно рече:
— Край на увещанията! Давам ти пет минути за размисъл! След пет минути включвам лъчемета и ти ще се превърнеш в малка купчинка пепел. Ще бъда принуден да постъпя така — ти чу преговорите на щаба. Ще станеш жертва, много жалко…
Виждаше се, че Квадрата не лъже, че му е жал за мене. Устните му бяха тъжно намусени, но аз извиках:
— Лъжете! Всичко лъжете! През илюминатора, нали! Ама сам казахте, че там има само кристали и нищо друго, че няма даже кабина!
Отговори ми с фалшива бодрост:
— Ей, ама как съобразяваш, Льошик! Бързо съобразяваш! Разбира се, че в кораба няма кабина. Ти ще станеш Мислещ, а зрението ти ще включим към илюминатора.
Стана ми толкова гадно, както нито веднъж през този ужасен ден. Иска да ме превърне в кристал. Мене! Мене! Започнах да отстъпвам, без да свалям очи от него. Като заеквах от ужас, измърморих:
— Защо мене?
— Избрахме тебе, защото знаеш всичко необходимо. И имаш добра психика.
Мълчаливо отскочих настрани и тогава корабът ме удари с лъча си. Не беше боен лъч, а заслепяващ — сякаш ми лиснаха гореща вода в очите. Извиках и слепешком се хвърлих надясно към изхода, под защитата на склона, и на четири крака се закатерих, хващайки се за храстите. Изтърколих се, ударих се в еластичната стена на защитното поле, то ме отхвърли, преметнах се презглава и Квадрата ме хвана, но изпусна кутията. Започнах да се дърпам, първо слепешком, после започнах да виждам по малко, а Десантника все не можеше да си освободи ръката и да вземе „посредника“. Дърпах се и смътно чувах, че все още ме увещава:
— Детската солидарност… Всички деца си мечтаят да пораснат… ти ги предаваш… не искаш да им помогнеш да пораснат…
Бързо губех сили. Той ме обърна на една страна, притисна ме, освободи дясната си ръка и зашари по склона, да докопа „посредника“. Изскубна стиска мъх, захвърли го, хвана кутийката, но като го ударих с глава, пак я изпусна — при това от джоба на панталона му изскочи пистолет със залепнал за него микрофон.
Десантника го погледна, но хвана „посредника“, който беше до него. Притисна ме с коляно, освободи и втората си ръка, но аз се извъртях и хванах пистолета за дръжката, ребром. И в момента, когато Десантника се вдигна на колене и насочи към мене зелената кутийка, аз уцелих с големия си пръст скобата и натиснах спусъка.
Това беше боен пистолет, познах го. „Макаров“, от стрелбището. Половинтонният удар на куршума отхвърли Сурен Давидович настрани. Той лежеше с опърлено, тлеещо яке, като мъртъв, и изведнъж отчетливо проговори:
— Льошик… махай се оттук. Бегом…
Инструкцията
Точно в пет часа следобед — по часовника на Вячеслав Борисович — Степан стигна до високоволтовата линия. По-голямата част от пътя извървя отдолу, по оврага. Загуби си забрадката и едва я откри в храсталака. Все си мислеше дали Вячеслав Борисович ще се сети да използува „посредника“ и да разхипнотизира сътрудниците си. Това с „вишничките“ не го разбираше много добре и затова наричаше всичко хипноза.
Излезе до високоволтовата линия на границата на совхозните земи, при бента, зад който беше езерото. На едно място през бента се стичаше тънка струйка вода и Степан пи, а после дълго плю пясък. Стълбовете на високоволтовата бяха наблизо. Сега трябваше да си намери добро прикритие, за да не могат да се приближат незабелязано до него.
Такова място се намери веднага — кулата на пазача на птицефермата. Обикновено горе седеше пазачът с двуцевката си, „дядото“. Днес кулата беше празна. Даже патици не се виждаха в езерото.
Стьопка зажумя и на един дъх се намери на кулата. Нали знаете, никак не е весело на всеки завой да очакваш засада. Навсякъде му се привиждаха засади. Но кулата беше празна. Върху покритата и оградена с дъски площадка имаше стол. В ъгъла се търкаляше огромна раздърпана валенка. Между дъските зееха превъзходни широки пролуки — седни си на пода върху валенката и се оглеждай наоколо.