Един самолет би могъл да прелети случайно над парка. Но два!…
Скрит зад храстите, Стьопка направи „дълъг нос“ към жената. И видя, че тя стои посред полето с вирната глава и държи в ръцете си не пистолет, а някакво камшиче или каишка. После се обърна с гръб към шосето, наведе се и се загледа към гората. Оттам излезе странен бял звяр и с огромни скокове се понесе по края й… Ама това било куче, знаменитият „мраморен дог“, единственият в Тугарино! Стопанката му е дъщерята на директора на телескопа! Стьопка се засмя. Много добре знаеше, че същата тази дъщеря тренира кучето си в парка. Ето я, с панталон, а в ръцете си държи каишката на кучето…
Стоеше щастливо усмихнат. Не го гонят, а докторката и Альоша са стигнали! Вече минаха първите самолети. Сега ще тръгнат войските с хеликоптери, на вълни, като на кино, и нагъсто ще започнат да кацат около телескопа и войници с парашути по нашивките на ръкавите ще изполовят пришълците, ще им вземат кутийките с „посредниците“ и край!
Но вечерният въздух беше тих. С възпалени очи Стьопка оглеждаше хоризонта — нищо. Над телескопа нямаше ни най-малко движение. „Дяволска работа! — извика наум. — Альоша нищичко не знае за телескопа! Той първо тръгна, пък аз после разбрах… Самолетите са направили разузнаване, не са открили нищо тревожно и нашите си се движат, без да бързат…“
Въздъхна, огледа се по навик: отзад по шосето бе спокойно, отпред — също. А в полето…
Жената тичаше към края на гората, а кучето седеше, обърнало муцуна към нея и държеше в зъбите си дълга дебела пръчка.
— Ама че работа… — прошепна Стьопка и несъзнателно слезе от шосето.
Пръчката вече беше в стопанката, а кучето махаше с опашка, Стьопка се приведе и затича през полето към тях.
Жената с панталона отваряше калъфа за чертежи.
— На ти една пръчка! — шепнеше Степан, докато тичаше към тях.
Даже не помисли, че в града има стотина такива калъфа — кафяви, кръгли, с красиви дръжки. Ето падна хартията, подложена под капака. Увиснаха кълчищата…
Жената обърна към Стьопка доброто си безгрижно лице, заповяда на кучето „Седни!“. От калъфа още висяха калчищата. Стьопка каза:
— Това е мое. Аз го загубих… Кучето дишаше — „Хах-хах-хах“ — и неприязнено гледаше към Степан.
— Твое ли е? Заповядай, вземи — приветливо рече дъщерята на директора на телескопа. — Защо си захвърляш така нещата?
— Не съм го захвърляла — рече Степан, като малко се поуспокои. — Скрих го… Там… — Махна с ръка към шосето. — Гледам, куче… Благодаря! — извика той и затича, докато жената не се бе сетила да го попита за нещо неприятно.
Впрочем тя не се канеше да го пита нищо. Повика кучето и затича с него към гората.
Огън!
Степан пъхна ръка в кълчищата. Бластерът си беше вътре, както го бяха опаковали в стрелбището: с опашната част нагоре, увит в парцал. Късмет. С такова оръжие не изолатор, като нищо цял стълб ще свали… Но как да го носи? Онези би трябвало вече да знаят от Сур как е опаковано оръжието. Степан изхвърли калъфа и понесе бластера както си беше в мазния парцал.
„Значи Анна Егоровна и Альошка не са стигнали. Хванали са ги и те са изхвърлили бластера от колата“ — реши Степан. И си наложи да не мисли за странични неща. Сега всичко освен работата е странично.
Точно в седем и половина стигна до мястото и видя миналогодишната копа. Наоколо пак нямаше жива душа. Такъв си беше този ден — пустинен. Каза си на глас изречението от „Куентин Дорвард“: „Всичко благоприятствува смелия оръженосец и неговата благородна мисия“. И веднага щастието му се усмихна. Поляната се пресичаше от канавка, тясна и дълбока. Скатът й му даваше опора за стрелба нагоре. Степан, без да бърза, отмери шестдесет метра от мястото на опората, скочи в канавката и легна на лявата си страна. Отви бластера и се учуди, че това чуждо оръжие лежи толкова удобно в ръката му. То не беше кръгло, а неправилно, с много вдлъбнатини и издатини. За да стреля, трябва едновременно да се натиснат двете крилца до ръкохватката — ето така… Стьопка лежа неподвижно в канавката десет минути. Стори ли му се, че във висината блестят огледала, или наистина нещо блестеше? Той чакаше. После опря пръстите на краката си в земята, рохкава край ската, подпря левия си лакът, като леко сви ръка, и се изненада, че бластерът лежи плътно и не „диша“ в дланта му. Постави го на една линия с дясното си око и с върха на стълба, а с двата пръста на дясната ръка натисна крилцата… Ж-жъх-х! Бластерът трепна и изхвърли невидима на слънцето мълния, която озари изолаторите в яркосиньо. Мигна и видя, че едната гирлянда изолатори е леко стопена, но здрава. И проводниците са здрави. Дяволска работа! С това нещо трябва да се реже като с нож, а не да се стреля в една точка!