В този момент във висината, някъде далеч нагоре, зад стълба, пак нещо блесна. „От това ще ми замержелее в очите!“ — помисли си Степан, прицели се под изолаторите и плавно задвижи бластера отдолу нагоре, без да отпуска крилцата — ж-жъх-х! ж-жъх-х! Трети изстрел нямаше, а блестящият кристал на главичката помътня.
Единият проводник — по-близкият — лежеше на земята. „Може и един, но по-добре два“ — спомни си инструкцията на Вячеслав Борисович. Бластерът вече не стреляше…
— Дяволска работа и това си е! — измърмори Стьопка, остави бластера и измъкна изпод роклята си пистолета.
Отново над проводниците нещо блесна като малка кръгла дъга в бледото небе… Силно, страшно го прободе в сърцето. На скокове се хвърли под копата, мълнията удари зад гърба му, удари пред него. Копата лумна. Някакъв шарен диск се обърна и косо пое нагоре, над първите струи дим. Половин секунда Стьопка гледа, без да разбира какво вижда и какво предчувствие го бе накарало да бяга. Но дискът отново започна да се увеличава. Като блестеше все по-ярко и по-ярко на слънцето, падаше от височината към Стьопка. Той отново хукна на зиг-заг през цялата поляна. Падна в канавката и изведнъж се сгърчи. Изкриви се. Пред очите му стана черно и алено и викът не можеше да се изтръгне от гърлото му. „Загивам. Токът ме убива“ — мина последна мисъл, а ръката му още стискаше пистолета.
Чинията вися над канавката няколко секунди. После, без да си хаби зарядите за неподвижната фигурка в синя рокля, се премести към бластера, всмука го в себе си, косо се издигна над поляната и се скри.
На свобода
„Бегом!“ — бе заповядал Сур. И аз хукнах, без да мисля за страшните лъчеви лещи на кораба. Спаси ме това, че входът се намираше в дълбоко разклонение на оврага и черното кълбо, блеснало след изстрела с издирващи припламвания, не можа да ме хване.
Корабът беше прекалено добре замаскиран. Той можеше да подпали цялата гора наоколо, но край него беше пълно с „мъртви зони“. Тичах. Лъчите танцуваха над главата ми, всеки лист блестеше като парче огледало. Когато бях на петдесетина крачки от входа, чух стенещия тътен на кораба и се хвърлих на земята. Пропълзях под клоните на елхата и се намерих в разклонението на оврага, замрях, целият посипан със сухи елхови иглички и люспици от кора. Корабът тътнеше. Исках да поставя пистолета на предпазител, за да не се издам с някой случаен изстрел, но нямах сили. Пръстите не ме слушаха. Цялата гора се огласи от тътена. Но лъчите вече не блестяха.
Все пак схващах някои неща, макар че едва дишах и бях отчайващо изплашен. Едва ли ще поискат да демаскират кораба заради мене, като пукат с лъчеметите си по целия парк. Значи трябва да изпълзявам, без да излизам от спасителната долчинка. Тогава ще ме заплашва само външната охрана — заекът Деветоъгълник. Корабът тътна доста дълго. Може би ме търсеше вътре в защитното поле. Беше се повдигнал и осветяваше всеки ъгъл. Изчислителя най-вероятно не се бе сетил, че беглецът е отмъкнал „микрофон“ и вече е излязъл от зоната.
Въртяха ми се и други разни мисли, докато лежах под сухата елха. Че аз съм единственият човек, който знае плановете на пришълците, и затова на всяка цена трябва да избягам. Че не съм убиец, защото Сур ще регенерира като Павел Остапович. Той рече: „Махай се оттука.“ Не се замислях защо изведнъж бе заговорил като човек. Спомних си заповедта му и запълзях.
Пълзях дълго — замръзвах при всеки шум. После канавката свърши и трябваше да пропълзя през просеката. Спомних си за „летящите чинии“. Те се движат безшумно. Добре, че гората е толкова гъста. Не се страхувах от заека. Разрядът му е най-ниският и изобщо не е кой знае какъв звяр, така, дребосък, пък аз имах пистолет…
Най-сетне се реших да мина през просеката и пак по корем запълзях към шосето. В крайпътната канавка залегнах за трети път. Там имаше някакво странно оживление… Бръмчаха автомобилни двигатели, чуваха се гласове, ветрецът развяваше някакъв боклук по асфалта, хартийки. Към Синия Камък претича един Десантник. Слаб, с оплешивяло чело и големи кафяви очи. Мярна се, дишайки бързо от тичането. Бях виждал отблизо само пет души Десантници — китариста Кисельов, шофьора на таксито, Сурен Давидович, Рубченко и Линия осемнадесета. Но никога няма да забравя сухия, сякаш опечен израз на лицата им и с нищо няма да го сбъркам. Край мене по шосето мина именно Десантник.