След двадесет секунди се зададе фургон „Хранителни стоки“ с размахваща се отворена задна врата; рискувах малко да се надигна и видях как подхванаха Десантника с големите очи и го качиха през вратата. Вътре беше пълно с народ. Едва се бях скрил и префуча велосипедист, ниско наведен над кормилото, озъбен, с черни петна от пот по карираната риза. При всяко движение на педалите под ризата му, на корема, се отбелязваше квадратен предмет. Велосипедистът прелетя много бързо, но можех да се хвана на бас, че и той е Десантник. След него минаха наведнъж няколко закрити камиона, но не разбрах кой беше в тях. Изглеждаха препълнени.
Следващата кола беше сив москвич, като на Анна Егоровна.
Погледнах към чистото, светло вечерно небе. Там, както и преди, нямаше нито едно облаче и самолети също не се виждаха. Какво става, все пак дали нашите са тръгнали в настъпление? От деветдесетминутния срок бяха минали не повече от четиридесет минути. Най-много петдесет. А ако са тръгнали, защо без авиация? И после, защо им трябва на пришълците да бягат към Синия Камък, отминавайки кораба? Би трябвало да бягат към кораба. Неясна работа…
Лежах в канавката, гледах, изтерзан от любопитство. Току-що си мислех, че всичко това ми стига за цял живот, за четиридесет години — със сигурност, а сега така ме заинтригува, че чак се надигнах. В този момент със спортна крачка премина компания младежи от универмага. Добре тичаха с работните си обувки. Девойките бяха запретнали полите си. Приятелката на Нелка, касиерката Лиза, подскачаше с бели остроноси обувки със счупени токчета. Представяте ли си?… Те с писъци се качиха в един празен камион.
После зад дърветата изскърцаха спирачките на невидима кола, някой извика: „Давай!“ Пред очите ми плавно мина велосипед без ездач. Иззад дърветата се измъкна кола, изпревари го и се скри.
Нагорнището тук е доста стръмно — велосипедът блесна със спиците си и изтрака в канавката зад близкия храст.
От града непременно ще дотича някой пеши Десантник и ще вземе велосипеда. Ще се качи и ще потегли. А аз да не съм сакат? Не, само погледнете — „Турист“, с осем скорости, новичък… Чий ли е този велосипед?
Измъкнах го настрани от пътя, свалих седлото до долу, прибрах ключовете в чантата и тръгнах след Десантниците.
Изходът
Изминало кръга си по небето, слънцето залязваше. Под косите лъчи чашата на телескопа стана ажурна като гъста черна паяжина. Колкото повече приближавах, тя растеше и се извисяваше. Като излязох на асфалтираната площадка пред входа, закри половината небе.
Площадката беше пълна с коли. Безредно, плътно пред портала и по-нататък, по пясъчния банкет, бяха спрели автобуси, камиони и самосвали, зелени газки и волги. Като рога стърчаха велосипедни кормила. От един москвич, заврял радиатора си под задната ос на някакъв самосвал, се бе стекла локва, над която се кълбеше пара.
Подпрях велосипеда си при другите. Ослушах се. Зад оградата се чуваха странни звуци. Пищяха жени, глухо ревяха мъжки гласове, тресна изстрел. Късо и силно извикаха, забърбориха. И всичко стихна.
В този момент в кабината на най-близкия до портала камион видях Десантник с винтовка. Седеше с гръб към радиатора. Когато се промъкнах през колите, той направи изразителен жест: изчезвай. От ботушите му капеше вода. Застрашително вдигна винтовката — аз отскочих, привеждайки се, изтичах покрай площадката към оградата и се закатерих по хълма.
Тук склонът се изкачваше стръмно нагоре, така че бетонните панели на оградата напомняха стълба с четириметрови стъпала. Под долната част на всеки панел оставаше клиновидна пролука, засипана с пясък. По-нататък по склона се виждаше фигура и чертичката на винтовката през рамото й. Дочаках, докато часовоят се обърне с гръб и тръгне нагоре, притичах до оградата, подпъхнах се и се озовах от другата страна, но веднага се пльоснах с лице в младите репеи. Първият Десантник се качи върху кабината. Постоя така и седна, като изтрака с ботушите си. Хукнах нагоре, към най-близката сграда. Виковете на вълни се разнасяха отгоре. Първо извика един, после няколко гласа, после строга мъжка команда — и тишина. След тишината през неравни интервали всичко се повтаряше.
Изтичах към сградата, заобиколих я по бетонния перваз на основата, покрай вратата на задния вход и надзърнах зад ъгъла. Никого. Съвсем близо викаше женски глас: „Господи, какво е това!“, и сподавен мъжки глас: „С какво право…“, и властни, ревящи викове: „С лице надолу! Ръцете на главата! Легни!“ И пак. И пак. И плющящият звук на удар.