Отпълзях зад ъгъла. Огледах се. Някакъв нов звук нарастваше и постепенно изпълваше захладяващия предзалезен въздух. Зазвънтяха стъклата на къщата. Стори ми се, че от страх и самота нещо в мене вие и дрънчи. Звукът беше оглушителен и загубил ума и дума, аз се проврях през вратата — крилото й скърцаше и се клатеше, — но внезапно всичко стихна. А пред мене беше стъклената стена на вестибюла. Тя гледаше към другата страна на къщата. Съвсем наблизо, пред самите прозорци, стоеше корабът на пришълците. Изпод широката плоча още излитаха струи прах — поклащайки се, той кацаше. Освен него виждах само небето. Помислих си, че нищо не ми се гледа и в този миг иззад кораба изпълзя нагоре сива и зелена пелена, храстите, бялата ивица на пътечката, черният диск на цветната леха започнаха да се извиват. Небето изчезна. Корабът беше издигнал край себе си защитното поле като в оврага.
Полето сякаш изви пространството пред стъклената стена. Сега виждах площадката отдясно. На нея плътно, като трупи върху сал, лежаха хора. С лицето надолу. Бяха стотина души, ръцете на всички бяха вдигнати на тила. Над тях, с гръб към мене, стоеше рядка верига от Десантници — само мъже с насочени пистолети и винтовки. Когато лежащите надигаха глава или извикваха, Десантниците скачаха към тях и ги удряха с крака или с приклади. Отляво на кораба непрекъснато водеха нови — полубегом, с извити зад гърба ръце. Блъскаха ги плътно до другите. Преди да дойда на себе си, вече бяха натъркаляли десетина души. Опомних се едва като доведоха и блъснаха на земята слабия Десантник с големите очи, когото пръв видях на шосето.
Ама че работа — те със своите се държат така! Ето я и касиерката от универмага, плаче и се опитва да си свали обувката със счупения ток… А ето че домъкнаха и Нелка, крещят й: „Ръцете зад главата! Легни!“
Изтичах наляво по празния вестибюл и видях откъде ги мъкнат. От опашките. Десантниците стояха подредени в тил като на опашка за билети в кино. Три опашки и във всяка от тях вероятно имаше по петдесетина души, че и повече. През стъклата не се виждаше добре, вътре в защитния балон всичко изглеждаше изкривено, извито, особено в края на площадката. Но видях, че средната опашка се точи към белокосия — Линия осемнадесета. Той стоеше с лице към опашката, като се държеше с опънати ръце за някакъв зелен стълб. Десантниците един след друг пристъпваха към стълба, изваждаха „микрофоните“ и веднага като подкосени подгъваха крака и падаха в ръцете на задния. Той го държеше, а отстрани изтичваше едър Десантник и отвеждаше подкосения, като в движение му извиваше ръцете. Задният, след като се освободеше, правеше крачка към стълба и също падаше. А здравеняците непрекъснато сновяха между опашките. Хващаха, извиваха, мъкнеха. Бяха много, защото и в двете странични опашки ставаше същото. Там Десантниците се приближаваха не към зелен стълб, а към зелени кутийки, които бяха в ръцете на Кисельов и Потапов. Страничните опашки се движеха по-бавно, но също така неотклонно, спокойно. Без страх. Сякаш не виждаха какво им предстои: припадък, извиване на ръцете и блъскане с лице в пръстта или върху бетона. А вече започваха да ги слагат и направо върху лехата…
Висок риж младеж непрекъснато сменяше зелените кутийки на Кисельов и Потапов.
Директорът на телескопа професор Бистров също стоеше в опашката — познах го по черната копринена шапчица. Той добродушно се усмихваше. И изведнъж на площадката изтича кучето му, което беше отмъкнало бластера от кораба. И застана на опашката! Тогава професорът заситни към белокосия, показа му кучето. Белокосият с рязко, злобно движение го пъхна без опашка. Двама здравеняци отведоха професора, без да му извиват ръцете, настаниха го наблизо. Някой се приближи до кучето и то кимна — видях го! — и напусна опашката. Отдалечи се и се присъедини към онези Десантници, които охраняваха лежащите… Там вече се бяха събрали около триста души — лежаха в редици и се разнасяше непрекъснат вой и крясъци. Някои се опитваха да станат, викаха, пазачите скачаха като побеснели и все по-често стреляха над главите им. А кучето започна да тича между редиците и да удря с тяло онези, които сядаха… То веднага въдвори ред, само че гледката беше прекалено страшна. Едва не се побърках. Нали не знаех, че когато извадят от него Десантника, човек съвсем нищо не си спомня. Мислех си, че поне малко нещо трябва да помни. А тези нещастни хора! Много от тях носеха в себе си Десантник още от сутринта и изведнъж — вечер, стрелба, удари с ботуши! После разбрах, че никой от тях не е видял опашките при „посредниците“. По-точно не си ги спомняли. Биеха ги, блъскаха ги и страшно крещяха, но ги принудиха да лежат с лицето надолу. И вероятно така беше по-добре. Ако бяха видели опашките, сигурно щяха да мръднат.