Вече съвсем бях откачил, когато се появи заекът-Деветоъгълник. Той като топче се търколи под краката на хората, подскочи към стълба и цялата опашка се разхили, а предният го хвана за ухото, извади му „микрофона“ и като го подържа до стълба, хвърли го на земята. Ох, ама как само хукна!… Мяркаше се ту горе, ту долу — просто отново бе станал обикновен дебел заек и не можеше да излезе от защитното поле!
Когато за последен път протича зад кораба, опашките вече бяха свършили. Едрите Десантници тичаха към белокосия — той все така си стоеше до „посредника“ и безстрастно гледаше как Кисельов и рижият здравеняк подхващат едрите Десантници и ги разхвърлят наоколо по площадката. Телата падаха безшумно, защото хората отдясно крещяха все по-високо и бясно, прегракнало ръмжеше кучето. След секунда падна и белокосият. Изведнъж видях, че лежи до „посредника“ и Кисельов го прескача. Кисельов и здравенякът вдигнаха зеления стълб и го помъкнаха към кораба. Рижият в движение повали някого с юмрук. Люкът се отвори, пъхнаха в него „посредника“ и чувала с бластерите. Песът се мяташе пред люка, разблъскваше всички, които се опитваха да се доближат. Някаква жена стоеше, затиснала устата си с две ръце, и изведнъж извика — здравенякът надникна в люка и бавно започна да пада като бор. Веднага до кораба се озова и кучето. Лапите му се пързаляха, но то се изправи на задните си крака, допря муцуна до люка и падна назад като човек.
Кисельов беше последен. Бавно, като поклащаше бластера на шнура, отстрани рижия от кораба. Отмести и кучето. Приближи до люка. Пусна бластера вътре, а шнура прибра. Нагласи се, като се хвана с една ръка за края на отвора и провеси цялото си тяло навън. Отчетливо си спомням как висеше на ръката си, а няколко души, които се бяха поопомнили, го гледаха. Извика:
— Отдръпнете се! Отдръпнете се, дръвници! — И се изтърколи под краката им.
И в този миг със звънко хлопване изчезна защитното поле. Здрачното небе падна отгоре като завеса. Видяха се вечерните хълмове, шосето, веригата квадратни коли по него. Загракаха, зазвънтяха стъклата — корабът се издигна бавно и плавно като асансьор, пясъчни вихри забарабаниха по прозореца пред лицето ми. Хората се изправяха несигурно, като се хващаха един за друг. Кисельов гледаше ту нагоре, ту към черния шнур на китарата, който бе извадил от джоба си.
Огромният пес седеше до професора и се опитваше да го близне по бузата.
Професорът леко го отблъскваше и гледаше към небето, като придържаше шапчицата си.
Отидоха си!
Отместих тежката стъклена врата и нерешително излязох от укритието си. Разбирах, че пришълците бяха отстъпили, но се страхувах да повярвам в това, макар че виждах яркото шарено петно, което се отдалечаваше към зенита. От него като пръстени се разливаха по небето къдрави облаци.
Оттогава не обичам да гледам облаци, които се движат бързо по небето.
Още няколко минути бях в съзнание. Стоях на входа и се опитвах да разбера какви са тези около мене — Десантници или вече хора. От тълпата ме гледаше полковник Ганин.
Той въртеше глава, за да оправи вратовръзката си, сякаш го душеше, и отърсваше фуражка в коляното си. Полковникът беше хванат от пришълците последен и затова разбираше някои неща.
Като видя, че излизам през вратата, тръгна към мене и попита:
— Ти знаеш ли нещо? — И посочи към небето.
— Според мен си отидоха — рекох. Той кимна. Измърмори:
— Ако човек знае къде ще се спъне. — Пак оправи вратовръзката си и извика: — Внимание! Внимание! Военнослужещите при мен!
Стана тихо. Или в главата ми бе станало тихо. Спомням си, че Ганин заповяда на няколко военни и милиционери да съберат оръжието и бързо тръгна към портала. А аз тичах след него, за да му разкажа за плановете на пришълците, но езикът ми не се обръщаше, защото този план — да завземат Москва, Ню Йорк и Лондон — преди час го беше предложил самият полковник, а още не вярвах напълно, че вече не е пришълец. Така излязохме извън портала, при бронираните коли на парашутистите, които се подреждаха около оградата на телескопа, а после нищо не помня. Само големите колела и синия дим на ауспусите…
Останалото го знам от други хора. Как парашутистите наредили колите около хълма и предупредили с мегафони никой да не излиза извън портала, в противен случай ще стрелят. Полковникът не посмял да не ги послуша, а аз съм се измъкнал през портичката и съм притичал до най-близкия бронетранспортьор под дулата на картечниците, направо. Казват, че съм се изкатерил по бронята като бръмбар и съм започнал да викам: „Къде е командирът ви?“ — и са ме свързали по радиото с командирската машина, и са ме убедили да разкажа всичко по микрофона. Разказал съм им за пришълците, а после съм си спомнил за Сурен Давидович и така съм закрещял в микрофона, че командирът на полка заповядал да ме откарат в парка. Загубил съм съзнание едва в оврага: показал съм Сурен Давидович, който лежал в ручея, и съм паднал.