Табелката на автобусната спирка жълтееше вляво от мене, високо по стръмното. Чак като дотичах до нея, се сетих, че трябваше да тичам в обратна посока — не срещу автобуса, а по посока на движението му и не нагоре, а надолу. Но вече нямаше смисъл да се връщам и щом не можех да се изкъпя, поне можех да погледам езерата от хълма.
И наистина от спирката се откриваше панорама: направо по шосето — къщите и водната помпа на Синия Камък, по-наляво — гората и езерата с пясъчните брегове, после парка и накрая цялото ни градче като на тепсийка. Три надлъжни улици и пет напречни, завод за тракторно електрооборудване, елеватор, млекозавод — това е всичко. И както винаги ми стана криво. Хората си живеят в истински градове, с истински заводи, а нашият — само името му е град. Това електрооборудване го правят в четири тухлени бараки. Е, вярно, че млекозаводът е нов, хубав.
Продължих да се обръщам наляво, оглеждайки се наоколо. От онази страна на шосето се ширеха полята и езерата на совхоза, горичките, а по-нататък — купчина хълмове, скриващи се зад хоризонта. Тях нарочно ги оставих накрая, защото на най-близкия хълм се намираше радиотелескопът. Виждаше се чудесно — върху ажурна разкрачена поставка се кипреше плоската чаша на антената. Тя също е ажурна, само изглеждаше плътна и малка като чаена чаша. В действителност е почти сто метра в диаметър — казаха ни, когато бяхме там на екскурзия. Под телескопа се белееха три кутийки — две служебни здания и едно жилищно, за научните сътрудници. Оградата изглеждаше като бял конец, опасващ хълма. Голяма работа! Много ми се искаше да видя как телескопът се обръща, но чашата неподвижно гледаше към небето и огромната й сянка неподвижно лежеше върху склона. Загледах се, а през това време се зададе автобус. Малък, син, с надпис: „Служебен“. Нямаше никакъв смисъл да вдигам ръка, това автобусче беше от радиотелескопа.
Но изведнъж то спря. Даже отвориха вратата и ми извикаха: „Качвай се, момченце!“
Нямаше да разказвам толкова подробно за този автобус и за пътуването до града, ако не беше Вячеслав Борисович. Той беше в автобуса и той ме качи — шофьорът и Ленка Медведева никога нямаше да се сетят. Знаех, че е научен сътрудник от радиотелескопа. Доста млад, светлокос, със сив костюм. Не е тукашен. Десетина души не бяха тукашни, останалите — местни, като Ленка Медведева, радиотехничката.
Вячеслав Борисович не се държеше началнически. През цялото време се смееше, шегуваше се с мене — защо съм бил такъв червен и рошав и какво съм правил в парка в учебно време. Малко нещо се пообърках и грубо го попитах:
— А вие защо се возите в работно време?
Той се засмя, плесна се по крака и възкликна:
— Поставяш въпроса ребром, така ли? А знаеш ли ти какво е това нетърпение на сърцето?
Поклатих глава.
— В пощата е пристигнало писмо — каза той нежно. — Синичко. Няма какво да се усмихваш. Дойде и моят ред. И нетърпението на сърцето ми заповядва да получа синьото писмо незабавно. В разгара на работното време. — Той потри длани и се престори на сърдит: — Но да оставим това. Какви са успехите ти в областта на кралицата на науките — математиката?
Казах:
— Нищо особено.
Вячеслав Борисович страшно ми хареса и ние си пътувахме много весело. Даже Ленка се държеше като човек. Разбирате ли, тези момичета, щом обуят найлонови чорапи, и започват да оглеждат хората… Как да ви обясня? На лицата им е изписано: „Не, ти не си прекрасният принц и никога няма да станеш.“ Но веселият характер на Вячеслав Борисович действуваше благотворно на Ленка Медведева. Той през целия път се усмихваше и на сбогуване ми рече: „Бъди здрав, поздрави Симочка.“ Симка е сестра ми, по-голяма е.
Оставиха ме на улица „Героите на революцията“, срещу стрелбището, аз притичах през улицата, слязох в сутерена и дръпнах вратата на оръжейния склад. Беше заключена. Все още се надявах, че Стьопка може вече да е в залата заедно със Сурен Давидович, и хукнах към нея.
В залата за стрелба беше тъмно, само в далечината светеха мишените. Рязко, сухо щракаха малокалибрените винтовки: три момчета от техникума стреляха, Сурен Давидович — до коригиращата тръба, а Стьопка го нямаше.
Тревога!
Като посвиквах с тъмнината, открих и Валерка — махаше ми от купчината гимнастически дюшеци. Сурен Давидович промърмори, без да се отделя от тръбата:
— Защо си дошъл?… Добре, Верстович! — Това беше вече за стрелящия.
При Сурен Давидович можехме да нахълтаме дори и среднощ, по всякакъв повод или просто така. Само не по време на работа. Сур е прекрасен треньор и самият стреля най-добре от всички. Ама проклетата астма! Сур щеше да бъде шампион на Съюза, ако не беше тая астма, сигурен съм.