Всички се вторачиха в мене, само дебелият телеграфист тракаше на машината си.
Федя си вееше с пликовете като с ветрило.
— Обичаш сладичко, а? Още този не си изял, лакомнико… — Разглеждаше ме много внимателно.
Започнах да отстъпвам към вратата, като си мърморех:
— За Симка, да е справедливо… Един за мене, един за нея… За сестра ми, за Симка… — Без никакво усилие изглеждах страшно нещастен и жалък.
Девойката, която предаваше телеграмата, се изчерви — беше я срам заради мене. Федя каза:
— Дръж, къщовнико, хоп-ла!
Не се помръднах и бонбонът (от десния джоб) остана на линолеума.
В този момент почувствувах, че телеграфистът, без да вдигне глава и без да каже нещо, подаде знак на Федя. И изведнъж с мене стана нещо ужасно: някаква грамада сякаш ме глътна и аз умрях, но само за секунда или две. Грамадата ме изплю. Бонбонът още си беше върху чистото квадратче на линолеума между мене и Китариста, но той като че ме гледаше със страх.
Някой проговори: „Много нервно дете.“ Девойката понечи да вдигне бонбона, но Федя се наведе сам, пусна бонбона в ръката ми и лекичко ме побутна към вратата. Бам! — затвори се тя.
Стоях на тротоара, мокър от притеснение като товарен кон. А зад витрината на пощата вече всички движеха челюсти, дъвчеха проклетите бонбони. Даже дебелият телеграфист — видях как и той пъхна бонбона в устата си.
Оживено разговаряха. Някой показа с пръст, че стоя отвън, аз отскочих и хукнах към Сурен Давидович.
Двойната опаковка
Стьопка още не се беше върнал. В склада Верка чистеше един малокалибрен пистолет. Сурен Давидович се бръснеше, седнал на леглото си под прозореца в дъното на стаичката.
— Китариста раздава отровни бонбони! — изстрелях аз. — Ето!
Сур изключи електрическата самобръсначка.
— Тези бонбони ли? Защо да са отровни? Ето ти вода, пийни си…
Наистина страшно бях жаден. Глътнах, задавих се. Верка веднага ме тресна между лопатките.
— Разкарай се, червеновеждко! — изръмжах аз. — Дойде в пощата и започна да раздава бонбони. В десния му джоб са отровните, а в левия — не зная.
— Пак ли пощата? Стига вече с тая поща днес! — Сур взе развития бонбон, погледна го. — Та казваш, че са отровни? Тогава отровата са я сложили направо във фабриката. Гледай, повърхността им е съвсем гладка. Дай да видим другия. — Започна да развива и втория бонбон, засмя се: — Льошик, Льошик, ти си паникьор, а не следотърсач… — Сур свали един розов котарак, а под него самодоволно розовееше още един.
Верка се закиска. И за глупака беше ясно, че отровителят няма да вземе да увива бонбона в две еднакви хартийки.
— Котаракът в чизми — каза Сур. — Автоматът във фабриката случайно го е увил два пъти.
Ама че съм магаре!… Страшно се зарадвах и малко се ядосах. От една страна, беше чудесно, че бонбоните не са отровни и Тамара Ефимовна и всички там, ще останат живи. От друга страна, защо раздаваше бонбони? Ако бяха отровни, щеше да е ясно защо. Ама обикновени? Или е сбъркал джобовете и е раздал отровните на своите, а на другите — и на мене също — хубавите? Ама и аз съм един следотърсач!… Не можах да се справя с някаква си опаковка на бонбон. Наистина беше котаракът в чизми. Пък аз се чудех: защо е нарисуван котарак с панделка, а се нарича „Приказка“? Чизмите са нарисувани толкова лошо, че не е ясно дали лапите му са черни, или е с чизми. „Да ми падне само този художник!…“ — мислех си, докато разказвах за произшествията в пощата.
Упорито си мислех за неизвестния художник, за да не си спомням как умирах. За това си премълчах, а всичко останало им разказах подробно. Верка се пулеше и охкаше — вероятно Сур му беше обяснил някои неща, докато ме е нямало.
Сур записа доклада ми в бележника си. Почука с молива по листчето:
— От десния джоб черпеше всички, а от левия — по избор. Така ли, Льошик? А в гората е казал, че трябва да купят бонбони… Ама че работа…
— Отровните са в левия! — със страшен шепот обяви Верка. — Само така е, чичо Сурен!
— Да не бързаме. — Той включи бръсначката. — Романтиката е хубаво нещо, когато е с мярка, гвардейци. (Ж-ж-ж-ж-ж-ж-ъ — бръмчеше самобръсначката.) Мисля, че всичко ще се окаже просто и не съвсем романтично.
— Шпиони са! — казах аз. — Каква ти романтика.
Той изключи бръсначката.
— Кажи, аз случайно не съм ли шпионин?
— Вие?!
— Аз. Живея в сутерена, в къщи не си ходя, давам на момчетата странни поръчения. Подозрително ли е?
— Вие сте добър, а те са шпиони — каза Верка.
— Никой няма право — сърдито рече Сур — да обвинява човек в престъпление, без да се е ориентирал в същността на работата. Разбрахте ли?