Йордан Йовков
Гълъбът на прозореца
С трион в едната ръка (той го държеше тъй, като че ей сега ще почне да реже) и с брадва, преметната на другата, чичо Митуш заоглежда салкъма пред господарската къща. Голямо дърво — черен дебел дънер, черни дебели клони, нагърчени, извити, а над тях, на купчини, на купчини, изрядко, както е у остарелите дървета — млади зелени листа и бял цвят. Припичаше слънце, около миризливите бели цветове бръмчаха пчели. Чичо Митуш мина от другата страна и пак дигна очи.
— Ще глътнеш дървото, ей! — обади се отзад Галунка и високо се засмя. Тя се смееше понякога тъй — от сърце, радостно. Очите и тогаз светеха и на едната и буза се явяваше трапчинка. Какво си се загледал в салкъма, чичо Митуше? Какво ще правищ?
— Ще го отсека! — троснато отвърна чичо Митуш, но се усмихна и добавн: — Не ща, не ща, няма да го отсека, таквоз дърво отсича ли се? Няма да го отсека аз, ами ще отрежа ей там ония клони, дето се въвират в керемидите, та ги трошат. Васил откога още ми е заръчал. Доде най-сетне време да свърша и таз работа.
Той донесе стьлба, опря я върху дънера на салкъма и като се опираше с две ръце на нея, готов вече да се качи, каза:
— Чуй, Галунке, чуй какво ще ти кажа. Ела де, ела по-близо! — Галунка пристъпи две-три крачки към него. — Ако намеря пари, какво ще ги правим? На мене половината и на тебе половината.
— Какви пари? Де ако ги намериш?
— Горе, на дървото.
Галунка изгледа чича Митуша и сви устни.
— Ей, чичо Митуше, ти какво… Да копаеш земята, разбирам, а то… на дървото. Че парите да не растат по дърветата като круши, ей?
Тя се позавъртя, метна едната си коса през рамото си и ситно-ситно се засмя.
— Смееш се ти, ама нищо не знаеш — каза чичо Митуш и се пусна от стълбата. — Чакай да тн разправя аз тебе. Слушай, ей там на оная поляна, виждаш ли я, оная поляна, до пътя? Там имаше село. То какво село беше — пет-шест турски къщи и две-три цигански, — ама все пак село. Имаше един циганин Махмуд, все гол, все гладен, все му студено. Обикаляше около къщите, около плетищата и дето види дръвче, чуканче, клечка — събира ги. Та тоя Махмуд дохадя тук, под тоя салкъм, вижда, че на върха има един сух клон, и се примолва на стария господар, на хаджи Петра, да го отсече, та да се огрсес децата си. „Добре — рекъл хаджи Петър, — отсечи го.“
Махмуд се качил и го отсякъл. Добре, но забелязал, че докато удрял с брадвата, нещо дрънчи. Погледнал — там, дето отсякъл клона, се отворила хралупа — и видял овчарска вулия, а в нея — пари, лири. И май с циганин, да си иде я, не — спрял се под дървото да брои парите. Ето че иде хаджията.
— Ха сега де! — засмя се Галунка.
— Отде взема тези пари бре? — рекъл. — От дървото ли? Те са мои, аз съм ги оставил там. Дай сам парите! — Взел парите, нахокал го и го изпъдил, че не му дал дори и клона, дето го бил отсякъл.
— И клона не му дал! — каза Галунка. — Е, толкоз вече пък! Ама дядо хаджи беше голям скъперник.
Чичо Митуш започна да се качва по стълбата. Когато беше вече горе и главата му се подаде над покрива, гълъбите, които бяха там и се припичаха на слънце, избягаха и се насъбраха навръх покрива. Те бяха много, от всякакъв цвят, повечето бели. Само един гълъб, също бял, едър, не се помръдна от мястото си, попроточи шия, погледна с едно око чичо Митуша и след туй, като зарови глава в разрошената перушина на гърдите си, задряма пак. Чичо Митуш погледна тоя гълъб, нещо като че мина през ума му, нещо като че искаше да си спомни, но не дочака да разбере що е, а свирна, както правят децата, и махна с ръка. Гълъбите хвръкнаха. Едрият бял гълъб остана за един миг сам, поогледа се и хвръкна и той, като силно изцапа с крилата си.
— Идете да похвърчите! Идете да се поразходите! — каза чичо Митуш и проследи с очи гълъбите.
От стълбата той премина на дървото и най-напред се огледа — цялото поле, зелено, равно, се виждаше. На едно място пасяха коне, до тях вървяха два-три щърка. Чичо Митуш се залови за работа, трионът заскрибуца.
Не се мина много и чичо Митуш беше пак под дървото. Около покрива на чардака беше светнало — дървото там беше окастрено. По земята, покрита и без това с окапал цвят, бяха нападали съчки и листа. Галунка дойде да премете.
— Омърси ми двора — каза тя и се наведе да мете, а чичо Митуш занесе клоните и ги хвърли върху дървата. — Е, къде ти са парите! — каза Галунка.
— Парите… Парите ги взел хаджи Петър, нали ти казах. Бог да го прости. Като че наближава, Галунке, да се изпълни една година, откакто се помина. — Чичо Митуш се загледа нагоре и каза: — Гледай! Гледай какво правят сега гълъбите!
След като бяха ходили до кладенците или до нивите, гълъбите се връщаха, но не бързаха да кацат, а се въртяха около къщата и се издигаха все по-нависоко. Ту един, ту друг от тях се поспирваше, опваше крилата си и отведнаж започваше да се премята презглава надолу. След като доста време падаше тъй като убит, той се спираше, оправяше се и започваше да хвърчи пак, като бързаше да стигне другите.