— Сър?
— Денят беше тежък за всички ни. Освобождавам те от дежурството.
— Слушам, сър! — въодушеви се Детритус. Откачи значката си и я прибра грижливо. После се зае да смъква бронята.
— Мога да облекча съмненията ти — подметна Керът на Вулканчо. — Ние не създаваме живот, само му предлагаме място, където да се настани.
Гузният трол реши, че е крайно време да отстъпи.
— Дадено, дадено — замънка послушно. — Вече работя, по-спокойно. — Разгледа буците и отломките, останали от Дорфл, и се почеса по лишеите на брадичката си. — Браво, донесли сте повечето парчетии — одобри като професионалист, забравил засега недоволството си. — Може да го залепя с огнеупорен цимент, стига да го пъхнем веднага в пещта и да го изпечем до сутринта… Ъхъ, имах нейде една торбичка…
Детритус гледаше показалеца си и мигаше начесто. Примъкна се тихомълком до Керът.
— Аз близнах ли го туй преди малко?
— Ами да — потвърди Керът с недоумение.
— Ей, олекна ми, значи. — Детритус замига още по-трескаво. — Щото иначе щях да повярвам, че тука е пълно с грамадни космати паяци… Уибъл уибьл склуп…
Той се свлече на пода бързо, но щастливо.
— Както и да го преправям, не можете да го съживите… — мърмореше си Вулканчо, понесъл към масата торбата с цимент. — Никой жрец няма да ви напише нови думи за главата му.
— Той сам ще си измисли думите — вдигна рамене Керът.
— А кой ще наглежда пещта? — заяде се тролът. — Няма да е готов чак до закуска…
— Нямам други занимания тази нощ — увери го Керът и свали шлема от главата си.
Ваймс се събуди към четири сутринта. Беше заспал на бюрото. Изобщо нямаше такова намерение, но тялото просто бе пренебрегнало мнението му.
Не за пръв път отваряше смъдящи очи тук, в кабинета си. Сега поне бузата му не бе залепнала в смрадлива локвичка.
Съсредоточи погледа си върху наполовина написания доклад. И бележникът му беше отворен до листовете — страница след страница старателни драскулки, които му напомниха, че се опитва да вникне в твърде сложния свят с помощта на най-обикновения си ум.
Едва не си разчекна ченето от прозявка и се зазяпа през прозореца в отминаващата нощ.
Нямаше доказателства. Никакви. Бе си поприказвал с почти загубилия членоразделната си реч ефрейтор Нобс и се оказа, че той всъщност не е проумял станалото. Командирът на Стражата не държеше в ръцете си нищо, което не би се разнесло като мъгла под слънце. Оставаха му само няколко подозрения и множество съвпадения, облегнали се едно на друго като къщичка от карти… без основата.
Пак се вторачи в бележника си. Някой май е поработил здраво. Да, бе, трябва да е бил самият той.
Снощните случки се заблъскаха коя да изплува първа в паметта му. Защо ли е изписал всички тези щуротии за гербовете?
О, да…
Ами да, разбира се!
Десет минути по-късно отвори вратата на грънчарската работилница. Нажежен полъх изскочи на влажната улица.
Намери Керът и Детритус, заспали дълбоко от двете страни на пещта. Ех, да му се не види… Имаше нужда от някого, на когото да се довери напълно, но сърце не му даваше да ги събуди. И без това измъчи всички наоколо през последните дни…
Нещо почука отвътре на вратата на пещта. После ръчката се завъртя сама. Накрая вратата се отвори и нещото полуизпълзя, полупадна на пода.
Ваймс още не се беше събудил напълно. Изтощението и досадните остатъци от адреналин в кръвта му сякаш съскаха по краищата на съзнанието и все пак беше сигурен, че видя ясно как пламтящият човек се изправи. Нажеженото тяло започна да изстива с тих звън. Подът под краката му се овъгляваше и димеше.
Големът се огледа.
— Ти! — посочи го Командирът на Стражата с треперещ от умора пръст. — Ела с мен!
— Добре — отвърна Дорфл.
Кралският хералдически дракон влезе в библиотеката си. Мръсотията по малките прозорци и остатъците от мъгла не позволяваха сивият здрач вътре да избледнее, но с това се справяше меката светлина на стотина свещи.
Драконът седна зад бюрото, придърпа един манускрипт към себе си и започна да пише.
След малко спря и се загледа напред. Чуваше само рядкото изпращяване на някой фитил.
— Хъ-хъ — промълви уверено. — Надушвам ви, Командир Ваймс. Моите подчинени хералди ли ви пуснаха?
— Сам намерих входа, благодаря — отвърна Ваймс и излезе от плътните сенки. Вампирът отново вдиша рязко.
— И дойдохте сам, така ли?
— А кого трябваше да си доведа?
— Сър Самюъл, на какво дължа удоволствието от срещата с вас?
— Удоволствието е само мое — увери го Командирът на Стражата, — защото ще ви арестувам.