— Въпреки че сте съпруг на най-богатата жена в града ли?
Командирът на Стражата вдигна рамене.
— Шлемът мъничко се различава от короната. И да го свалиш, пак го усещаш на главата си.
— Сър Самюъл, обяснявате интересно възгледите си и аз пръв бих ви поздравил, че сте измислил как да се примирите с родовата си история, но…
— Не мърдайте! — заповяда Ваймс и хвана поудобно арбалета. — Тъй, значи… Керът е неподходящ, обаче новината се разнася и някому е хрумнало: „Добре, да си намерим послушен крал. Всички чуха мълвата, че законният наследник на трона е невзрачен стражник, да видим кого имаме…“ Открили са, че като опре до невзрачност, Ноби Нобс няма равен на себе си. И все пак… Не са били много уверени. Било е немислимо да убият Ветинари. Вече казах, че всичко е щяло да се промени изведнъж. Но ако го избутат настрана — хем да си е на мястото, хем да не е, докато хората свикват полека с новото… Чудничка хитрост. И някой убедил господин Кери да прави отровни свещи. Имал си голем. А големите не приказват излишно, щото изобщо не говорят. Никой нямало да научи. Създанието обаче било леко… смахнато.
— Изглежда държите да ме замесите в тази история — отбеляза Кралският хералдически дракон. — А аз не знам нищо за този човек, освен че е наш клиент…
Ваймс прекоси стаята и дръпна покривалото от едно табло.
— Измислихте му герб! Дори ми го показахте, когато бях тук! „Месарят, пекарят и свещарят!“ Помните ли? — Прегърбената фигура не издаваше нито звук. — Тогава нарочно ми обяснихте герба на Кери — продължи Ваймс. — Стори ми се, че имаше нещо гнило, но тъй ме изненадахте с приказките за Ноби, че ми изхвърча от главата. Не забравих обаче, че ми напомняше за герба на Гилдията на убийците. А пък Фред Колън се чудеше защо сте сложили девиз на съвременен език вместо на оная мъртва реч. И аз се озадачих. Поседях с речника в ръце, преведох си го и какво излезе? Девизът е щял да гласи: Арс еникса ест кандвлам. Арс еникса, значи… Доста трябва да сте се кискал на тая измишльотина. Подсказал сте кой и как го е направил и сте пробутали герба на нещастника, за да се пъчи. Нямало е значение, че никой друг не би забелязал намека. Важното е, че на вас ви е било хубаво. Защото ние, обикновените хора, просто не сме толкова умни, нали? — Ваймс поклати глава. — Да му се не знае — родов герб… Само с туй ли го подкупихте? — Дракона се свлече още по-ниско на стола. — После взех да се питам — продължи Командирът на Стражата — вие каква полза сте щял да имате? О, ясно ми е, че мнозина са се забъркали, но техните подбуди ги знам наизуст. А вие? Жена ми например отглежда блатни дракончета. Защото й е интересно, нищо повече. И вие ли се занимавате със същото? Малко хоби, за да минават по-леко вековете? Или синята кръвчица е по-вкусна, а? Сериозно ви говоря — надявам се да е нещо подобно. Честна налудничава себична страст.
— Вероятно — ако някой би имал такава склонност, а аз нищо не признавам — просто е мислел за подобряването на расата — отвърна силуетът в сенките.
— Отглеждате си порода с хлътнало навътре чене и щръкнали предни зъби, тъй ли го виждате подобряването на расата? Ясно, всичко е щяло да става по-лесно и по-бързо, ако сте имал и един крал подръка. С всички ония дворцови балове… И дребни хитринки, та подбраното момиче да срещне подбраното момче. Имал сте столетия да натъкмите всичко, нали? Всеки се допитва до вас. Вие познавате корените на всички родословни дървета. Само че Ветинари поразбърка котлето. Неподходящи хора се катерят към върховете.
— Впрочем — обади се Дракона — вие грешите за капитан Керът, хъ-хъ. Градът умее да се приспособява към… вироглавите крале. Но дали би се примирил с крал в недалечното бъдеще, който наистина ще заслужава да го наричат Рекс?
Ваймс се посмути. От сенките долетя отегчена въздишка.
— Намеквах, хъ-хъ, за очевидно близката му връзка с младата дама, която е потомствен върколак.
Командирът на Стражата зяпна, но накрая го споходи прозрение.
— Какви ги плещите?! Как тъй ще им се родят вълчета?
— Генетиката на върколаците е твърде противоречива и объркана, хъ-хъ, но дори нищожният шанс за подобно събитие би бил абсолютно неприемлив. Стига някой да се е замислил за това.
— Богове, значи туй било?!…
В сенките отсреща настъпваше промяна. Дракона си се гърбеше на стола, но очертанията му ставаха някак мъгляви.
— Каквито и подбуди да изтъквате, сър Самюъл, хъ-хъ, нямате доказателства, а само догадки и съвпадения. Както и настървеното си желание да вярвате, че съм свързан с покушението срещу, хъ-хъ, живота на Ветинари…