Ваймс се заслуша в стъпките им, отдалечаващи се по коридора. Старателно затвори вратата и си покри главата с куртката, за да не чуе никой смеха му.
— Олеле!… Веселко Дребнодупе!
Джуджето подтичваше след трола на име Детритус. Участъкът ставаше все по-оживен. Вече беше ясно, че Стражата се занимава с какво ли не и в повечето случаи е задължително да се крещи оглушително.
Двама униформени тролове стояха пред високото бюро на сержант Колън, а между тях имаше още един трол, малко по-дребничък, който изглеждаше доста унил. Носеше поличка на балерина и две крилца от опънат в рамка тензух, залепени на гърба му.
— …и по една случайност знам, че вие, троловете, нямате приказки за феята на зъбчетата — говореше му Колън. — Особено пък с име… — сержантът се загледа в протокола пред себе си — …Шлакозвънка. Имаш ли нещо против да го наречем просто влизане с взлом, и то без да си редовен член на Гилдията на крадците?
— Туй си е направо расово потисничество — да не давате на троловете да си имат фея на зъбчетата — промърмори самозваната Шлакозвънка.
Един от троловете-полицаи изсипа чувал върху бюрото и по хартиите задрънчаха сребърни прибори.
— Аха — изрече Колън, — значи това ти оставят дечицата под възглавниците си.
— Благословени да са добрите им сърчица — отрони Шлакозвънка.
Седнало зад съседното бюро джудже уморено се препираше с един вампир.
— Вижте какво, това не е убийство. Бездруго не сте между живите, нали?
— Но той ги забоде в мен!
— Отидох да говоря с управителя и той заяви, че е злополука. Твърди, че нямал нищо против вампирите. Просто носел три кашона моливи НВ с гумички и се спънал в края на наметалото ви.
— Не разбирам защо да не мога да работя където си искам!
— Да, имате право и все пак… фабрика за моливи?
Детритус сведе поглед към Дребнодупе и се ухили.
— Добре дошъл, значи, в хубавия животец на големия град. Ей, ама името ти е интересно…
— Нима?
— Повечето джуджета се наричат Скалолом или Силен в ръката, или нещо подобно.
— Тъй ли?
Детритус не се отличаваше с усет към тънкостите, но забеляза режещата нотка в гласа на джуджето.
— Е, именцето ти си е хубаво, няма спор.
— А какво е „скалотръс“? — попита Дребнодупе.
— Ами смес от амониев хлорид и радий. Друса жестоко и направо стопява мозъците на троловете. Голяма лошотия става с тоя боклук в планините. Някои гадници взеха да го правят тука и се мъчим да научим как стига чак до ония краища. Господин Ваймс ми разреши да проведа… — Детритус се съсредоточи. — …раз-яс-ни-тел-на кам-па-ния. А бе, да го река по-простичко — хората требе да знаят к’во ще сполети мръсниците, дето го пробутват на хлапетата.
Тролът посочи грубовато намацания плакат на стената, който гласеше:
„Къжи на скалотръсъ Уфъхмолямоляненене ПФУ!“
Отвори врата и махна с ръка.
— Туй, значи, ни е старият клозет, дето вече не влизаме в него. Тука можеш да си забъркваш разните измишльотини, щото друга свободна стая нямаме. Ама най-добре първо почисти малко, че вони на кенеф. — Отвори друга врата. — Тука, значи, ни е съблекалнята. Ще си имаш своя окачалка, таквиз ми ти работи. Зад ей тия прегради можеш да се преобличаш, нали джуджетата сте си срамежливи… При нас се живее добре, стига да ти стиска. Господин Ваймс е свестен, ама е чудак и все разправя, че градът бил като топилна пота и всичкият боклук изплувал отгоре. Ей сегинка ще ти дам шлема и значката, ама първо — Детритус отиде до доста внушителен по размерите си шкаф с ръкописна табела ДТРИТЪС — требе да скрия някъде тоя чук.
Две фигури изфучаха снишени от пекарната за джуджешки хляб на Желязнокор („Солидният хляб е предимство!“). Скочиха в каруцата и креснаха на коларя да пришпори конете.
Той само обърна бледото си лице към тях и посочи напред към улицата.
Там имаше вълк.
И то не от обикновените, а с бялоруса козина, която беше достатъчно дълга около ушите, за да прилича на грива. Пък и за вълците не е присъщо да седят преспокойно на задните си лапи насред улицата.
Създанието ръмжеше — протяжно, дълбоко и гърлено. Беше звуковият еквивалент на догарящ фитил.
Конят се бе смръзнал, прекалено уплашен да стои на това място, но и твърде ужасен, за да помръдне.
Един от мъжете в каруцата посегна полека към арбалета си. Ръмженето се усили забележимо. Той отдръпна ръката си още по-внимателно. Звукът се върна на предишното равнище.
— Ей, туй к’во е?
— Вълк, бе!
— В града? Че к’во си намира за кльопане?
— Ох, тъкмо за туй ли трябваше да питаш?!
— Добро утро, господа! — Керът реши да не подпира повече стената. — Като гледам, мъглата вече се разнася. Бихте ли ми показали членските си карти от Гилдията на крадците, моля?