С тези думи Шварц, а с него и Фрьолих, с когото така и не успях да се запозная, излязоха от лабораторията. Немецът продължаваше да стиска с изцапаната с кръв ръка разбитата си уста. Стори ми се, че ме погледна с учудване.
След излизането им аз постоях няколко минути пред изпръсканата с кръв маса. В главата ми всичко се бе объркало. Чувах бесните ругатни на доктор Шварц, плахия и изумен глас на Фрьолих и несъзнателно си повтарях: „Изолда-две“, „Изолда-две“… После загасих лампата и отидох в спалнята. Никак не ми се спеше. Легнал по гръб, бях вторачил очи в тъмнината и продължавах да мисля за случилото се. Нима всичко това стана поради лошото настроение на Шварц? Или може би има нещо друго? Защо се нахвърли така върху Фрьолих? И защо внезапно се успокои? Какво му е наговорил Ханс?
Обърнах се на другата страна. В пустинята забушува вятър и песъчинките яростно се блъскаха в стъклото на прозореца ми. Силният вятър виеше в комина на вентилаторния шкаф в съседната стая… С всяка минута той ставаше все по-стихиен и не след дълго прозорците на лабораторията се тресяха и дрънчаха. Пясъкът съскаше най-различно, сякаш се мъчеше да си направи пролука в лабораторията, да се втурне вътре и да засипе всичко. Повдигнах се на лакти и погледнах през прозореца. Беше тъмно като в рог. Пясъчен прах като плътна пелена бе забулил небето. Разразяваше се ураган, пясъчна буря, втора по ред, откакто бях дошъл тук. По време на такива страшни бури във въздуха се издигат хиляди тонове пясък. Пясъчните смерчове се носят из пустинята като побеснели, повличат нови маси пясък и превръщат нощта в ад, деня в нощ…
Неочаквано сред свиренето и съскането до слуха ми стигнаха някакви странни звуци… Нещо подобно на дращене, скърцане, пращене… Скърцането идеше някъде отдалеч, иззад плътната пясъчна пелена, която ме отделяше от целия останал свят. С всяка секунда то се усилваше все повече и повече. Станах от леглото, отидох до прозореца и се ослушах. Дращенето се чуваше съвсем близо, някъде край прозореца. Взирах се в непрогледния мрак, мъчейки се да видя онова, което беше за мен необяснимо, тайнствено, което предизвикваше в мен едновременно и страх, и любопитство. Очаквах всеки момент от другата страна на прозореца да се покаже някой… И изведнъж внезапно разбрах, че скърцането и дращенето не идват отвън, а отвътре, че звукът се поражда тук, в лабораторията, в съседната стая!
Мигновено изтичах до вратата и я разтворих широко. В този момент дращенето се чуваше особено силно. Сякаш някой опипом се мъчеше да пъхне ключ в ключалката.
Пипнешком намерих на стената ключа и запалих лампата. Спектрофотометричната лаборатория се изпълни със светлина. Тук всичко си беше така, както преди около един час. И само този странен звук изпълваше сега стаята. Откъде идеше той? Бавно тръгнах между масите и уредите, стигнах до вентилаторния шкаф и накрая се приближих до голямата металическа врата, зад която се намираше понижаващият трансформатор, който се използуваше, както аз си мислех, за спектрографа. На сивата желязна врата беше нарисуван бял череп и две кости, пресечени от червена мълния. Беше написано на немски: „Внимание! Високо напрежение!“
Приближих се до тази врата. Да, оттук идеше звукът. Някой от другата стана на вратата се мъчеше да я отвори. Но кой? Нима там няма трансформатор?
Дълго стоях до вратата с нарисувания човешки череп, докато дращенето на метал о метал спря да се чува. Ключалката щракна и вратата леко се отвори.
Отначало не можах да видя нищо в тъмната пролука. После от нея се показа човешка глава. Аз за малко не извиках, като познах в него Морис Поасон.
Когато очите ни се срещнаха, той ми направи знак да угася лампата. Щракнах електрическия ключ и се върнах при вратата. Тя се отвори тежко. Аз не можех да го виждам, но чувах как задъхано диша. После той ми прошепна:
— Сам ли сте?
— Да.
— Повярвайте ми, аз съм честен човек и не мога да остана тук повече.
— Какво сте намислили да правите?
— Да бягам.
— Къде?
— Да избягам оттук във Франция. Да разкажа на всички каквото знам…
— А нима човек не може да си отиде оттук нормално?
— Не.
— Как мислите да избягате?
— Това си е моя грижа. Нямам време за обяснения. Колко е часът?
Погледнах светещия циферблат на часовника си:
— Два без четвърт.
— След седем минути те ще бъдат далеч…
— Кои?
— Часовите. Ето какво. Вземете този ключ. Чрез него ще можете да научите някои неща. Само че не вървете по дясната галерия. Вървете направо. Ще се изкачите по едни стъпала горе и ще отворите също такава врата като тази. Аз мисля, че те ще намерят човек на моето място не по-рано от един месец. През това време вие ще успеете да научите всичко.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Три неща: очила, шише с вода и чаша спирт. Спирта ще изпия сега.
— Аз нямам очила против праха. Имам работни очила. Впрочем защо не влезете в стаята?
— Почакайте. Не бива да влизам при вас, както обикновено. Донесете очилата. В такова време не мога да мина без тях. Има много пясък.
Върнах се в моята стая и взех от масата очилата. После пипнешком намерих шишето със завинтваща се запушалка и го напълних с вода. Поасон изпи спирта от чашата и отпи няколко глътки вода от шишето.
— Така, струва ми се, друго няма. А сега ме вдигнете на ръце и ме занесете до външната врата. Ако там всичко е спокойно, ще изляза.
— На ръце ли? Вас?
— Да. Вдигнете ме на ръце. В противен случай ще разберат, че съм при вас.
Той излезе от шкафа и аз го понесох към изхода.
Когато отворих външната врата, върху нас яростно се нахвърли облак от пясък. Ослушахме се няколко секунди в стенещия вятър. Морис ме докосна до рамото.
— Време е. Сбогом… Не забравяйте, че сте французин и човек. Заключете вратата на трансформаторния шкаф. Сбогом. Скоро и вие ще разберете всичко…
Той се наведе напред и се изгуби в стенещия мрак.
Върнах се в лабораторията, запалих лампата и заключих „Трансформаторния шкаф“
Не можах да заспя през тази страшна нощ. Чак на сутринта се унесох в тежък, кошмарен сън. Събуди ме яростен телефонен звън.
— Мюрдал, спите като заклан? — чух строгия глас на фрау Айнциг. — Защо не сте започнали още работа? Това, че нощем не спите и се разхождате като лунатик из лабораторията, не ви дава право да се успивате за работа.
— Боже, а колко е часът сега?
— Сега е девет и две минути.
— Да, но още е толкова тъмно…
— Макар това да не влиза в задълженията ми, мога да ви съобщя, че вън бушува ураган — отговори ми тя с язвителен тон и затвори телефона.
Облякох се бързо и отидох да се мия.