Към края на зимата имах особено много работа. Сега почти всички анализи се отнасяха или за рибонуклеиновите киселини, или за аналогични на тях вещества. Силицият бе изчезнал напълно от списъка на елементите. Шварц се бе превърнал от самодоволен и добродушен учен в злобен следовател. Той не разговаряше, а ръмжеше. Преглеждайки бележките ми, той яростно захвърляше листчетата настрана и, извърнат, мърмореше под носа си най-непристойни ругатни. Без да се стеснява от мен ни най-малко, той скачаше от мястото си, хукваше в съседната стая, където работеше италианецът Джовани, и се нахвърляше върху него с ругатни, смесвайки немски, италиански и френски думи. Стана ми ясно, че италианецът е синтетик, който трябва на всяка цена да вкара в рибонуклеиновата киселина силиций. Той правеше огромно количество синтези, като променяше всеки път температурата, налягането в автоклавите и колбите, съотношението на реагиращите вещества. Сако крещеше, че съвсем точно бил изпълнявал всички указания на синьор професора, но не е виновен, че силицият не се свързва с молекулата на рибонуклеинова киселина.
Веднъж, когато Шварц се нахвърли върху Джовани с поредния поток от ругатни, аз не издържах и се намесих.
— Как смеете да се отнасяте така с човек, като го обвинявате, че не може по ваш каприз да променя законите на природата! — закрещях аз, когато Шварц замахна да удари с юмрук синтетика.
Шварц се вцепени за миг, но после скочи към мен.
— Ах, и ти ли си тук, френска свиня. Вън!
Притъмня ми пред очите от гняв, но се сдържах и не мръднах от мястото си. Само процедих през зъби:
— Вие не сте никакъв химик, а безмозъчен негодник, щом проведеният под ваше ръководство синтез не дава желаните резултати.
Доктор Шварц стана бял като платно, очите му почти изскочиха от орбитите. Задъхвайки се от гняв, той бе готов да ме разкъса на парчета. В това време Джовани се приближи до доктора откъм гърба му. Очите на италианеца блеснаха злобно. Шварц бе висок, широкоплещест мъж, по-силен от всеки един от нас, но едва ли би посмял да се опълчи срещу двама ни. Той замахна да ме удари, но в същия момент италианецът го хвана за ръката.
— Една секунда, синьоре — изсъска той.
Шварц постоя мълчаливо между нас двамата няколко секунди, като оглеждаше ту единия, ту другия. По бурното му дишане проличаваше, че омразата му към нас е безгранична и че е готов да ни убие, само че му бяхме нужни и това го възпираше да изпълни желанието си.
— Запомнете хубавичко този ден — измърмори накрая той по немски. — Запомнете го завинаги. А сега се махайте оттук!
След тази бурна сцена бавно се запътих към лабораторията си. Всичко в мен кипеше от злоба. Проклинах и себе си, и Шварц, и целия свят и главно защото нищо не разбирах. Не разбирах защо Шварц се вбесява, когато не намира силиций в рибонуклеиновите киселини. Не разбирах защо избяга оттук Поасон. Не разбирах защо лабораторията се намира в пустинята. С една дума, нищо не разбирах и всичко това повече ме караше да изпадам в отчаяние, отколкото нарастващият деспотизъм на Шварц.
„Силиций, силиций, силиций“ — се въртеше в главата ми, докато вървях бавно към своята барака, втренчил очи в нажежения пясък. Ето го силиция. Силициев окис в огромно количество, пръснат по необятните пустини на Африка. Тук го има колкото си искаш. Но той си има свой самостоятелен живот. Съществуват строги закони къде може да го има и къде не трябва да го има. Това е елемент със специфичен характер, както всеки химически елемент. В съответствие със структурата на електронната си обвивка той се проявява в химическите реакции по определен начин. С готовност се присъединява към едни вещества и не се присъединява към други. И нима за това е виновен Джовани? Но защо силицият? Ако Грабер се интересува от органичните съединения на силиция въобще, тогава защо е необходимо да се вкарат атоми на силиция в молекулата на биохимичен продукт?
Хиляди въпроси измъчваха мозъка ми. Когато наближих вратата на лабораторията, изведнъж се спрях като закован.
Откакто бях заживял в пустинята, неведнъж бях правил разходки по пясъчното море. Бях свикнал със заобикалящия ме еднообразен пейзаж. Познавах тук всичко в подробности. От първия ден на пристигането ми в института всичко бе еднообразно и замряло и само коминът на южната лаборатория бълваше дим ту по-силно, ту по-слабо, повърхността на пясъка в зависимост от вятъра ситно се набраздяваше или придобиваше форма на застинали вълни. Пясъкът, огрян от слънцето, винаги имаше кремав цвят, а в особено горещите дни придобиваше лек светлосин оттенък, сякаш се покриваше с много тънка лъскава ципица, в която се отразяваше небето. И всичко наоколо бе покрито с пясък, по който тук-там се виждаха редки следи на минали по него хора, следи, които изчезваха бързо.