Най-после светлините започнаха да гаснат една след друга и в десет вечерта всичко потъна в мрак.
Тогава вдигнах телефонната слушалка. След секунда се чу гласът на фрау Айнциг.
— Какво има, Мюрдал?
— Имам една молба към вас. Нещо много ми се спи, а се страхувам, че не ще успея да завърша една срочна работа. Моля ви утре да ме събудите към шест-седем часа.
— Добре, ще ви събудя — отговори тя.
— Лека нощ, фрау Айнциг.
— Лека нощ.
След няколко секунди си легнах. Лежах, като гледах да не мърдам, сякаш се боях да не изплаша някого.
„Време е“ — прошепнах си аз след малко.
Порових из джобовете си, проверявайки дали всичко е там. Там бяха ключът на вратата, електрическо фенерче и кутия кибрит. В другия джоб беше ножът. В джоба на престилката мушнах едно въженце в случай, че там, на другия край на подземни път, ми се наложи да правя същите упражнения както тук.
Мушнах ръката си под дюшека и здраво завързах пружината за металната пластина.
Стори ми се, че изминах много бързо разстоянието от леглото до трансформаторния шкаф. Но когато погледнах светещия циферблат на часовника си, той показваше, че съм пропълзял през лабораторията за двадесет минути. Беше началото на дванадесет.
Когато вече бях вътре в тесния шкаф, от мен се лееше пот като град. Почаках няколко секунди до вратата, за да проверя дали първият етап от пътешествието е минал благополучно. После слязох две стъпала надолу, притворих след себе си вратата и запалих фенерчето.
Каменната стълба се спускаше по наклонена галерия с бетонирани стени. Тя завършваше с малка площадка и оттук започваше тясна хоризонтална тръба. Мушнах главата си в нея и я осветих с фенерчето. На около пет метра разстояние надлъж от двете и страни започваше ред железни куки, върху които се крепяха кабели и жици. По тях в лабораторията идваше електроенергията, а така също се осъществяваше телефонната връзка и сигнализация. Когато допълзях по-близо, веднага различих електрическия кабел от телефонния. Телефонният беше със светлосиня изолация. В дебелия колкото човешка ръка оловен кабел, изглежда, имаше множество тънки жички, които се разклоняваха под пода и се съединяваха с многобройни медни контакти… Сега някоя двойка жици изпращаше в диспечерската лъжлив сигнал за това че аз спя. При тази мисъл се усмихнах.
Трудно бе да се пълзи, защото железните куки постоянно се закачаха за дрехата ми. Трябваше да спирам и да правя сложни движения с ръце и с цялото тяло за да се откача. Тръбата не бе предназначена за пътешествие.
Колкото по-навътре пълзях, толкова въздухът ставаше все по-спарен и по-спарен и накрая ми се стори, че свърши. Спрях се и лежах неподвижно няколко секунди, гълтайки с широко отворена уста горещата задуха. После продължих да пълзя, като спирах на всеки петдесет метра.
Според моите пресмятания тръбата отиваше право на изток. Ако е така, значи ми предстоеше да пропълзя не по-малко от един километър — немалък път. Но не бях изминал и половината път, когато почувствувах, че силите ме напускат. Пред очите ми заплуваха разноцветни петна, ушите ми пищяха, сърцето ми биеше неравномерно, ту като в треска, ту сякаш спираше напълно.
„Няма да допълзя… Трябва да се връщам…“
Когато се вмъкнах в тръбата, кой знае защо, не ми мина през ум, че може да се наложи да се върна. Едва сега разбрах, че това е невъзможно. Можеше да се пълзи назад, но то щеше да е още по-тежко. Опитах да пълзя по този начин няколко метра и спрях. Престилката и ризата се омотаваха на главата ми. Металните куки се закачаха за дрехата ми. За да се освободя от тях, трябваше отново да пълзя напред.
Накрая капнах от умора и замрях в пълен мрак някъде по средата на тясната и задушна бетонена тръба, под дебел пласт пясък. „Но нали Поасон е изминал някак този път“ — задъхвайки се, прошепнах аз.
„Да“ — мислено си отговорих.
„Тогава къде е разковничето? Напред, само напред…“
Запалих фенерчето и отново запълзях напред, като спирах само за да се откача от някоя кука.
От спарения въздух и от страшното напрежение почти губех съзнание, когато неочаквано ме лъхна, както ми се стори, чист въздух. Спрях, осветих стените и видях, че на това място тръбата се разклонява на два канала, надясно и наляво. Левият беше също като този, по който пълзях, а десният бе малко по-широк. Жиците и кабелите продължаваха по дясната тръба. Досетих се, че тя води към Грабер.