— Сега ще експонирам спектъра и вие можете да си починете — казах аз на немски, като се мъчех да изрека фразата колкото е възможно по-язвително.
— Благодаря — отговори той на чист немски език.
„Така си и знаех. Немец“ — реших аз.
Трансформаторът на водородната лампа забръмча, нагласих кюветата на статива и седнах до спектрографа. Фернан седна наблизо до масата. Мълчахме няколко минути.
— А не се ли страхувате, че ултравиолетовите лъчи ще изгорят лицето ви? — неочаквано ме попита той, спрял поглед върху мен.
— Аз ли? Свикнал съм. Ултравиолетовите лъчи не ми действуват.
— Значи отдавна сте тук?
Погледнах го в лицето. За един немец то бе твърде мургаво. Това ме смути малко.
— Да, отдавна — отговорих аз и се извърнах.
След малко той продължи да разпитва:
— От Франция ли сте?
— Да.
— Харесва ли ви тук?
Вдигнах към него учуден поглед.
— А това има ли някакво отношение към работата?
— Извинете — засмя се Фернан. — Това, разбира се, е само любопитство. Извинете — повтори той.
След този диалог той вече не вървеше по петите ми. Седеше, облакътен на масата, със затворени очи, потънал в свои мисли. Когато взех третата епруветка, той изведнъж стана и без да каже нито дума, излезе от помещението. Видях през прозореца как заобиколи моята барака и като крачеше широко по пясъка, се запъти към южната лаборатория. На половината път го спря часови и му поиска пропуск. Часовият поздрави по военному и се отдръпна.
„Голяма клечка. Разхожда се където си иска.“
Върна се при мен едва привечер. Изглеждаше малко разтревожен и едновременно уморен.
— Приготвихте ли всичко? — запита той.
— Отдавна. Ето тук, на бланките, е написано всичко.
Няколко минути той мълчаливо разглежда моите бележки, а после вдигна към мен късогледите си очи.
— Според мен безсмислена работа — каза някак неопределено.
— Не знам. Доктор Грабер и доктор Шварц по-добре знаят.
Фернан вдигна рамене.
— Аз съвсем нищо не разбирам. За какво е необходимо напълно нормални зайци да бъдат превръщани в каменни зайци? На кого са нужни вместо хубави сочни домати и банани каменни домати и банани?
Бях нащрек и устремих поглед към него. Откакто бях тук, никой не бе разговарял с мен така откровено за работите, които се вършеха в института на Грабер. Може би това е провокация? Може би немците подозират, че знам вече твърде много неща и просто искат да разберат какво точно ми е известно? Стиснах плътно устни и не отговорих нищо.
— Е, добре. Лека нощ — каза Фернан и си отиде.
Няколко дни той не дойде. През това време се случи събитие, което трябваше да стане решаващо в цялата тази история.
Една вечер след работа позвъних на фрау Айнциг, за да си сверя часовника. Тя вдигна слушалката и произнасяйки познатото ми „ало“, изведнъж спря да разговаря с мен. Вместо нейния глас неочаквано чух наведнъж няколко гласа. Разговорът бе много неясен, припрян, но много бързо схванах смисъла му. Някой съобщаваше на фрау Айнциг, че е получена радиограма за пристигането в института на голямо началство. Във връзка с това нужно бе да се направи нещо, да се свърши по-бързо, да се повика някой. Датата на пристигането не бе установена точно. Айнциг окачи слушалката и аз не чух нищо повече.
На сутринта ми се стори, че на територията на института има оживление. Видях как Шварц няколко пъти тичаше от своята лаборатория в южната и обратно, как от южната лаборатория излизаха хора и бързаха към сградата на Грабер, как по пътя, покрай източната ограда, тичаха нагоре-надолу местни работници.
Този ден ме бяха забравили.
Но скоро след обеда в моето помещение дойде Фернан. Той влезе много бързо и видът му говореше, че е силно развълнуван. За мое учудване не донесе никакви препарати за анализ.
— С какво мога да ви бъда полезен? — запитах подигравателно, понеже разбирах, че немците са в паника от пристигането на началството.
Фернан се усмихна виновно и някак съвсем непринудено каза:
— Ух, капнах от тичане. Реших да си почина при вас.
— Да си починете?
— Да. Ще имате ли нещо против, ако поседя при вас няколко минути?
Свих рамене и кимнах към стола.
След като помълча, той добави:
— Моля ви, ако дойде доктор Шварц, почнете да ми разказвате нещо за работата си. Ще се създаде впечатление, че уж съм дошъл при вас по работа.
Погледнах го внимателно в очите. Всичко това започна да ме ядосва и като не можах да се въздържа, попитах: