— Сигурно в парка, отвъд стената.
— И какво трябва да правя?
— Трябва да присъствувате на изпробванията.
— Аз?? Вие се подигравате! Те ме пускат да изляза от тази барака три пъти на ден на разходка: петдесет крачки надясно от вратата и петдесет наляво. Вие знаете, че територията се наблюдава от часови.
— Да… — Той въздъхна тежко. — Знам. И все пак това трябва да стане.
Сетих се за пътешествието си под земята в оазиса на яркочервените палми и в мен се породи смътна надежда.
— Но да допуснем, че измисля нещо. Може би ще стане чудо и аз ще успея да бъда при изпробванията, макар дори да не знам къде ще бъдат те. Добре, ами вие? Нали трябва да се скриете. Трябва да бягате. Ако пристигнат представители на фирмата и видят, че вие не сте Фернан…
— Не бива да бягам. Трябва под най-различни предлози да не се мяркам пред очите им. Дори и да ме потърсят, макар да се надявам, че не ще имат от мен никаква нужда.
Дълго мълчахме. После аз го попитах:
— Струва ми се, вие доста свободно се движите по територията?
— Да. Сравнително свободно.
— Къде ви е разрешено да ходите?
— Навсякъде, с изключение резиденцията на Грабер и този странен парк отвъд стената.
— Имате предвид оазиса от яркочервените палми?
— Яркочервени ли? Че защо червени? Тези палми имат мръснопясъчен цвят.
Аз се засмях.
— Аз ги нарекох така. В деня на пристигането ми те бяха обагрени от лъчите на залязващото слънце в яркочервен цвят.
— Оттатък оградата нямам достъп, макар лабораторията ми да граничи със стената, отвъд която се намира оазисът.
Учудих се. Значи Поасон не е имал пряк достъп в оранжерията, където бях ходил.
— Тогава слушайте — казах аз. — Имам план. Можете да попаднете в градината. Но имайте предвид, че постройката оттатък стената е обитаема и аз не знам кой живее там. През времето, което остава до пристигането на военните, вие трябва да проучите всичко много добре. Ако успеете да научите къде ще се демонстрират постиженията на Грабер, аз ще се опитам да направя нещо.
— А как ще мога да попадна в оазиса?
Изключих рентгеновия апарат и ние влязохме в лабораторията.
— Впрочем как е истинското ви име? — запитах аз.
— Засега ме наричайте Фернан — отговори усмихнат той.
Засрамих се от своята наивност.
Отидохме до прикрепения за стената шкаф, на чиято врата бе изобразен череп и две кости, пресечени с червена мълния.
— Имате ли във вашата лаборатория такова нещо? — попитах аз.
Той кимна утвърдително.
Отидох при спектрографа, извадих изпод релсата ключа и отворих шкафа. Фернан надзърна вътре и тихичко свирна с уста.
— Ясно ли ви е? — запитах аз.
Той кимна.
— Само че имайте предвид едно нещо.
Заключих вратата, заведох го до стената и вдигнах края на линолеума. Той видя металните контакти и почна бързо да кима с глава.
— Това го знам — прошепна той. — Има го във всички помещения, където работят чужденци.
— Но Поасон…
— При бягството си Поасон е повредил на някои места сигнализацията. Когато пристигнах аз, решиха да не я възстановяват.
— Откъде знаете всичко това? — учудих се аз.
— Тук имаме още един приятел…
— Кой е той?
— После. А сега дайте ключа.
Предадох му ключа и той ми стисна енергично ръката.
— И тъй, ако искате да ви помогна, проучете колкото се може повече неща. Окончателния план за действие ще разработим в навечерието на изпробванията.
— Довиждане.
— Довиждане, господин Фернан.
Един ден след разговора ми с Фернан престанаха да ми носят и храна. Нито сутрин, нито през деня, нито вечер се появяваше арабинът с термосите и аз, прегладнял ужасно, позвъних на фрау Айнциг. Дълго никой не ми отговаряше, а когато тя вдигна слушалката, гласът й бе рязък и раздразнителен. Тя изпревари моя въпрос.
— Няма да умрете, Мюрдал! Всички сме в такова положение. Аз не съм по-малко гладна от вас. Ще чакате.
Вместо вечеря излязох на редовната си „разходка“, като размишлявах върху това защо неочаквано институтът на Грабер се оказа без храна. Минавайки край бараката на Шварц, аз исках да вляза и да поприказвам с доктора за този неочакван поврат на нещата, когато изведнъж вратата се отвори и от нея се показа Джовани Сако, италианецът-синтетик. Черните му очи изразяваха гняв.
— Синьор, и вие ли гладувате? — запитах аз.
Сако се озърна и ми направи едва забележим знак да се приближа.
— Гладът не е най-лошото. Скоро ще умираме от жажда…
— Защо? Да не би да са спрели да докарват вода?
Той се усмихна криво.
— Там е работата, че не. С водата всичко е в ред. Само че да я пием…
— Какво?
Джовани вдигна рамене. После започна да говори бързо-бързо, като смесваше френски и италиански думи: