— Главното е във водата… Така мисля аз… Тези араби отдавна не я пият тук… Иначе защо трябваше да бягат оттук?… И сега тук няма нито един туземец… И всички проклинат водата… Цялата работа е в нея…
Гледах с недоумение италианеца. Лицето му изведнъж цялото се изкриви, той рязко се обърна и се скри вътре. Зад гърба ми се чу скърцане на пясък. С бързи крачки към нас идваше доктор Шварц.
— Нима не са ви съобщили, че разходките са преустановени? — подхвърли той.
— Не. А защо?
— Не задавайте въпроси, ами се прибирайте веднага в стаята си! — изкомандува той.
Възмутих се.
— Чуйте, докторе! Струва ми се, не съм ви съотечественик и не съм войник и вие нямате право да ми заповядвате. Тук съм постъпил на работа по собствено желание. Поискам ли, ще си ида, й толкоз!
Шварц се усмихна презрително.
— За съжаление нямам време сега да ви обяснявам с какви права разполагате. Правете това, което ви се заповядва. Засега ние командуваме тук.
Той подчертано наблегна на думата „ние“.
— За дълго ли? — отвърнах язвително аз, понеже не се сдържах.
— За това ще поговорим друг път. Марш във вашата барака.
В лабораторията аз дълго мислих върху това, което успя да ми каже Джовани. Към десет часа вечерта вратата се отвори и на прага се показа Фернан, усмихнат, с голям пакет в ръце.
— Жив ли сте още? — запита ме той весело и ми смигна.
— Едва се крепя. Изядох последната коричка хляб.
— Ето, нахранете се. Поръчаха ми да ви донеса суха храна. Скоро няма да има топла храна.
Той остави пакета на масата и се заразхожда из лабораторията, като свиреше тихо с уста популярна песничка.
Лакомо се нахвърлих на сухите галета и сухия салам. След като хапнах няколко хапки, попитах:
— Защо сте толкова весел?
— Как защо? Затова, защото вече започна!
— Кое започна?
— Това, което рано или късно трябваше да започне. Работниците на Грабер се разбягаха. Няма нито готвачи, нито прислуга, нито хамали, нито огняри. Напуснаха шофьорите, с изключение на немеца-водар. Местните жители са обявили бойкот на стопанството на професора. Започна стачка!
— И как така изведнъж?
Фернан дойде съвсем близо до мен и като присви очи, каза:
— Шварц ме уверяваше, че цялата работа е в суеверието. Но аз знам, че не е така.
Спрях да дъвча и го загледах втренчено. Той седна на крайчеца на стола и запали цигара.
— Разправят, че сред местните араби се пръснал слух, че европейците, живеещи зад тази стена, са изпратени на земята от дявола! Да се живее и да се работи заедно с белите тук, е все едно да обиждаш аллаха. И те взели, че си отишли.
— Това Шварц ли ви го разказа?
Фернан кимна.
— Лъже. Не вярвайте на нито една дума.
— Аз и бездруго не вярвам.
— Впрочем преди малко италианецът Сако от бараката на доктор Шварц ми намекна нещо за водата. Знаете ли, имаше такъв случай. Когато пътувах насам през пустинята, предложих на шофьора чаша вода. Той отказа, и то доста рязко!
Феран се замисли.
— Дали е водата, или не е водата, но тук има нещо лошо. Всичко ще стане ясно, когато отидете на изпробванията.
— Вие не се ли отказахте от тази идея?
— Напротив. Дойдох при вас, за да уточним нашия план, по-точно плана за вашето проникване на изпробванията.
Усмихнах се. Този човек разговаряше с мене така, сякаш беше в института поне толкова време, колкото бях и аз. А нали бе дошъл тук само преди няколко дни!
— Слушам ви.
— Значи вчера през деня аз бях във вашия оазис на яркочервените палми. Вие знаете ли какво представлява той?
Кимнах с глава.
— Вие също ли сте ходили там?
— Да.
— Чудесно. Тогава ще е по-лесно да ви обясня. В оазиса се влиза през кухнята…
— Каква кухня?
— Онази, в средата на която има пещ, огромна печка — учуден поясни Фернан.
— А защо мислите, че това е кухня?
— Защото с очите си видях как някакъв тромав, широкоплещест дангалак вареше в казани храна и после закарваше казаните зад оградата вдясно. На около петдесет крачки от кухнята.
— А пък аз сметнах кухнята за оранжерия! — признах си смутено.
— Тя прилича малко на оранжерия. Там наистина са наредени качета и саксии с вкаменени растения, но помещението служи главно за кухня.
— И вие сте видели как там се готви? — засмях се аз.
— Представете си, да. Готвачът или кой го знае какъв там, едно тромаво, глухо и нямо същество. Не ми беше трудно, като открехнах вратата на трансформаторния шкаф, да наблюдавам какво и как го прави. Видях, че готвеше ядене с месо. Сечеше с извит стоманен меч месо от свиня ли, от овен ли, накиснато в каца с гъста черна течност. Когато яденето му завря, в помещението така засмърдя, че трябваше да затворя вратата и да сляза няколко стъпала надолу.