— Изправете се. Тук може да се стои прав — пошепна ми той.
Помогна ми и няколко секунди стояхме мълчаливо.
— Засега всичко върви добре — най-после прошепна той. — Преди десетина минути цялата група начело с доктор Грабер отиде на участъка за изпробвания. В оранжерията няма никого. Когато излезете в градината, гледайте да вървите зад първия ред лехи. Там растат храсти и ако се наложи, ще можете да се скриете зад тях. А що се отнася до това как да постъпите, когато се озовете на участъка за изпробване, то вече зависи от вас. Аз не знам кое и как е разположено…
— Добре. Какво трябва да правя там?
— Да гледате. Само да гледате. Ако всичко ви стане ясно — търсете начин да се измъкнете.
Той стисна силно ръката ми и лекичко ме бутна по рамото.
— Време е — каза ми. — Лошо е, че са определили прегледа за през деня.
— Да. През нощта щеше да е по-лесно.
— Впрочем имайте предвид, че днес трябва да се случи още едно важно събитие. То ще ви бъде от полза…
— Събитие ли? Какво?
— За това после. И така, тръгвайте.
Фернан освети стръмната стълба, която водеше за оранжерията, а когато аз открехнах вратата, той загаси фенерчето, приведе се и се изгуби в прохода вдясно.
В оранжерията постоях няколко минути, без да мога да виждам. Тогава, през нощта, растенията тук изглеждаха като направени от някакъв черен материал. Сега, при дневната светлина, видях, че по масите и край прозорците, и до огромната печка бяха наредени качета с посадени в тях растения, чиито листа имаха бледо-жълт цвят. По формата на листата веднага разпознах лимони, бананова палма, корени домати. Плодовете имаха мръсносив оттенък. Слънцето се бе издигнало високо и тази чудновата оранжерия бе заляна от светлина. В отдалечения ъгъл имаше баки с мръснокафеникава течност. Пясъкът в качетата с растенията беше влажен, а по краищата личаха следи от бял налеп. Очевидно растенията се поливаха не с обикновена вода, а с някакъв разтвор.
Излязох в градината и притичах зад първия ред правоъгълни гробове.
Оазисът бе обширен, макар че ако човек се изправеше с цял ръст, можеше да види границите му от всички страни. Той беше ограден, както цялата територия на института, с висока стена от глинен кирпич. Вдясно от кухнята тя бе малко по-висока, а в ъгъла, там, където граничеше със западната ограда, имаше неголяма порта.
Тръгнах към тази порта, като от време на време се оглеждах. Наоколо цареше тишина, каквато никога не може да има в истинска градина с живи растения и дървета. Слънцето печеше безпощадно.
Когато заобикалях един от пясъчните гробове с бледожълти храсти, забелязах, че над нивото на пясъка стърчат метални тръби, разядени от ръжда. Тръби стърчаха във всички лехи. Изглежда, че с тях се поливаше всичко, което растеше тук.
„С какво ли ги поливат?“
Мушнах си пръста в тръбата и извадих капка мътна течност. Когато я лизнах, нещо горчиво и парливо опари устата ми.
„Алкална основа! Концентрирана алкална основа? Сигурно концентрирана калиева основа…“ — мина ми през ума, изплювайки горчиво-солената слюнка.
Когато се готвех да пробягам малкото разстояние между лехите, от другата страна на вратата се чуха гласове. Някой разговаряше високо и от време на време разговорът се прекъсваше от избухнал смях. Хукнах с все сила към палмата до стената и се скрих зад дънера й. След минута вратичката се отвори и в градината влязоха шест души.
Начело на групата крачеше среден на ръст гологлав мъж с бели панталони и тънка риза с широко разкопчана яка. До него вървеше висок немец с офицерска униформа, в когото познах доктор Шварц. После видях една жена с очила, с широкопола шапка и още четири души — двама униформени военни и двама цивилни.
Гологлавият мъж с разкопчаната риза бе доктор Грабер. Веднага се сетих за това. Той крачеше уверено между лехите и даваше обяснения на английски на своите спътници.
— Ето с това ги храним. Получава се сложна ситуация. Оказва се, че не е достатъчно да променим само тях. Трябва да променим цялата природа — растения, животни — всичко, с което се хранят! Диетата трябва да отговаря на новата биохимична организация.
Един от офицерите се наведе над лехата, откъсна краставичка и се опита да си отхапе от нея.
— Дявол да го вземе, ами че тя е горчива! И твърда като подметка! — извика той, като плюеше.