Отново избухна смях.
— Точно така. Но на тях им е нужно именно това. Ако ги оставим на обикновена диета, веднага ще трябва да ги изпращаме в музея!
— И отдавна ли се занимавате с това стопанство? — запита американският полковник.
— Да. Приблизително пет години. За мое учудване след въвеждането на катализатор в коренната система палмите само за две години се превърнаха в силикоорганични. Наложи се доста да се поблъскаме с тяхното подхранване. Сега те дават много хубави кокосови орехи и банани. Сервираме ги като десерт.
Отново всички се засмяха.
— Ето там е кухнята. Обучихме един от тях на изкуството да приготвя храната и той се справя блестящо с тази задача. По съвместителство същият изпълнява задълженията и на градинар, и на овощар.
— Ама те всички да не би да са вегетарианци? Или понякога ги храните и с каменно месо, или как му казвате там по вашему?…
— Да, получават силикатни белтъчини. За тази цел отглеждаме зайци, овце, някои и други птици… Вярно, че с този вид храна имаме много главоболия. Налага се всяко животно да се променя поотделно… Ако успея да разреша проблема със силиконуклеиновите киселини…
— Е, добре, ясно е, господин Грабер — прекъсна го американският полковник. — Да се връщаме. Сигурно там вече всичко е готово. Значи решаването на проблема за наследствеността опира до силиконуклеиновите киселини, които засега още не се получават, така нали?
Всички излязоха отвъд стената и аз чух продължението на разговора. Усетих тревога, но все още не си представях много добре за какво се тревожа.
Когато гласовете стихнаха, обгърнах с ръце дънера на палмата и започнах бавно да се катеря нагоре. Дървото бе покрито с дебел слой камениста кора, в която краката намираха добра опора. С всяка секунда се изкачвах все по-нагоре и по-нагоре, докато стигнах равнището на стената. До лицето ми минаваха два реда бодлива тел. Най-после стигнах короната на дървото. Твърдите листа драскаха лицето ми.
От другата страна на стената имаше две сгради, които приличаха и на гаражи, и на хангари за неголеми самолети. Всички освен Грабер влязоха в големия хангар. Той се върна и влезе в малкия хангар. Не след дълго оттам с бавна и тромава походка се проточи върволица от някакви хора. Те имаха много странен вид. Раменете им бяха неимоверно широки и вървяха с ниско наведени глави. Сякаш тези хора бяха издялани от тежък камък. Приличаха на груби статуи, създадени от скулптор импресионист. Отстрани на редицата крачеше Грабер с дълга пръчка и поред мушкаше с нея ту един, ту друг. От време на време изкрещяваше някакви гърлени звуци, но странните хора не му обръщаха внимание. Те вървяха един подир друг и влизаха през широките врати в големия хангар. Бяха към петнайсет души, всички със светли панталони, без ризи, голи до кръста.
Когато видях това шествие, веднага разбрах всичко. Стана ми страшно. Сърцето ми заби от яростна злоба. Забравил за опасността, запълзях по твърдия като метал клон на палмата над стената и скочих долу на дълбокия мек пясък.
Останах да лежа няколко минути неподвижно, като се оглеждах наоколо.
После се промъкнах до входа на големия хангар Помещението се осветяваше само от малки прозорци горе и след яркото слънце навън отначало нищо не можеше да се види. Чуваха се само гръмливи гласове. Скоро забелязах някакви сандъци в ъгъла и се скрих зад тях.
— Първото изпробване не е чак толкова показателно — говореше високо Грабер. — Моля ви, мистър Улбри, вземете тази желязна пръчка и с всичка сила удряйте когото искате от тях.
Странните хора се бяха наредили в една редица пред неголям басейн по средата на хангара. Лицата им бяха безизразни, глупави. Това не бяха вече хора, а някакви статуи, тежки мумии, създадени от жестокия гений на доктор Грабер. Сърцето ми лудо биеше. Но аз все още не разбирах за какво се правеше този чудовищен по своята жестокост експеримент.
— Направо да удрям ли? — запита учуден Улбри, като претегляше на ръце тежката желязна пръчка.
— Разбира се. Все едно че имате пред себе си обикновено дърво. Дайте да ви покажа.
Грабер взе от нерешителния мистър Улбри пръта, приближи се до един от странните хора, замахна и го удари по рамото. Стиснах клепачи до болка в очите. Чу се удар, сякаш наистина той бе нанесен не върху човешко тяло, а по нещо много твърдо…
— Сега дайте да опитам аз.
Чуха се още няколко удара. Отворих леко очите си. Видях как всеки от присъствуващите замахваше и удряше неподвижно застаналия човек.
— А ето този изохка! — извика един от цивилните.
— При него заместването на въглерода със силиций не е станало още напълно — обясни Грабер. — След седмица и той ще бъде като другите.