Когато удрянето завърши и палачите се наприказваха до насита, изразявайки възхищението си от постиженията на доктор Грабер, започна втората серия изпробвания.
— Физиологичните процеси в организма им са извънредно забавени — продължи обясненията си Грабер. — За тях нормалната температура на околната среда е приблизително около шейсет градуса над нулата. Ако температурата е по-ниска, на тях им е студено. Те започват да чувствуват горещина при триста и петдесет градуса. Тук ние имаме басейн с нагрят разтвор от концентрирана калиева основа. Каква е сега температурата тук, фрау Айнциг?
— Двеста и седемнайсет градуса — отговори жената с шапката.
„Ето каква била фрау Айнциг“ — прошепнах аз през зъби.
— Сега те с удоволствие ще се къпят в този басейн. Гледайте.
Грабер отиде зад гърба на един от хората и започна да го бута със своята тояга.
— А как ги карате да се размърдат? — запита немският генерал.
— Електрически разряд с високо напрежение. Ако в тях се изпразва ток при напрежение по-високо от седемстотин волта, това не им харесва. В джоба си имам батерийка и малък трансформатор.
Човекът, когото той ръчкаше с тоягата да върви, се приближи бавно до вдигащия пара басейн и тежко скочи в течността. Веднага след това се чуха отвратителни неясни звуци на удоволствие. Той правеше непохватни движения в течността, както дебели хора, които не могат да плуват.
— Много обичат да се къпят тук — поясни Грабер. — Сега ще вкараме всички в басейна с изключение на този, който не е още напълно оформен.
Един след друг всички скочиха в басейна. Хангарът — се изпълни с шум от нечовешки гласове. Гъстата нажежена течност се пенеше и в нея тромаво се гмуркаха и плуваха каменни същества…
— На тях толкова им хареса, че не ще можете да ги изкарате от тук!
— Това е много лесно. Ей сега ще започнем да пълним басейна със студен разтвор и те сами ще излязат. Фрау Айнциг, отворете крана!
След минута от басейна започнаха да се измъкват каменните хора, като тежко се прехвърляха през перваза. От телата им се вдигаше остро миришеща пара. Някой от присъствуващите се закашля. Американецът се дръпна настрани и отиде на срещуположния край на басейна.
— Интересно, а дали ще могат да влизат в огън? Ако, да кажем, се наложи да минат през горяща сграда или през запалена гора. Нали знаете, че там, в Русия, по време на войната се налагаше да прибягваме до това. — Това го каза немският генерал, нисичък, стар, с очила.
— Могат. Правихме опити и се оказа, че най-добрите ни екземпляри са в състояние да издържат в пламъка до петнайсет минути. Биха могли да издържат и повече, но кръвта им започва да се насища с въглероден двуокис и в нея се образува неразтворим силициев карбоглобулин, който запушва кръвоносните съдове.
— Ами че петнайсет минути не е малко.
— А с какво още ще ни зарадвате?
— Последното, което искам да ви покажа, е издръжливостта им на куршуми.
— Какво?
— В тях може да се стреля.
— И това не ги…
— Не. Наистина, това не се отнася за всички. Куршумите са съвсем безопасни за уталожилите се, така да се каже, престарели екземпляри. Шварц, нагласете моля ви се, картечницата от другата страна на басейна.
С ужас наблюдавах как моят „патрон“, докторът по химия Шварц, отиде в ъгъла на другия край на хангара и скоро се върна с картечница на триножник. Той заобиколи басейна и се озова съвсем близо до струпаните сандъци, зад които се бях скрил. През това време Грабер подкарваше на противоположната страна на басейна двама души.
До този момент ми се струваше, че каменните същества са напълно безразлични към онова, което вършат с тях техните мъчители. Но сега проличаваше, че не е така. Още щом се появи картечницата, строят се размърда, разтури се, някои започнаха бавно да отстъпват назад, чу се глухо мучене.
— Те се страхуват! — извика Улбрих.
— Да. Боли ги. Но, разбира се, търпима болка. Да. Сега можем да започваме.
Аз почти цял се показах от своето прикритие и с широко отворени очи гледах страшния разстрел. Отначало Шварц даде няколко единични изстрела. Онези, които стояха край стената, рязко трепваха. Един от тях вдигна ръка и прикри гърдите си. Друг направи няколко крачки встрани.
— Сега изстреляйте един ред — изкомандува Грабер.
Шварц дръпна курока и изстреля дълъг картечен ред. Хората край стената затрепераха и заохкаха. Замижах. В това време внезапно се чу ясен глас. С големи усилия някой от строя изрече по немски:
— Гадни…
Стрелбата секна. И тогава гласът прозвуча още по-ясно:
— Гадни зверове… Изроди… Проклети да сте!…