И тихичко се засмя.
— Изглежда, че повече ви харесва да се занимавате с кръвта на своите съотечественици, например с кръвта на Фрьолих?
Фрау Айнциг скочи от мястото си и като се наведе над мен, засъска:
— Той не бе истински западен немец! Иначе никога не би се решил на такава подлост! Искаше да вдигне бунт в института заради един вкаменил се черен кретен! Това само вие, французи, араби, негри, руснаци и прочие…
Не разбирах какво имаше повече в думите й — фанатизъм или патологична кръвожадност. Пред мен стоеше жена звяр, участница в най-долното и мръсно от всички възможни престъпления.
— Все някога, фрау Айнциг, лошо ще си изпатите, ох как ще си изпатите… — изстенах аз и се обърнах към стената. Стана ми противно да гледам тази гадина с накъдрени безцветни коси, с мършава плоска фигура, с остроноса маска вместо лице.
Айнциг се изкикоти и излезе от стаята. Чувах как търкаляше пред себе си масичката с шишенцата и инструментите.
След известно време станах от леглото и отидох до прозореца. Намирах се на последния етаж на сградата, която преди наричах „резиденцията на Грабер“. Отдясно се издигаше водната кула, а насреща се виждаше оградата, отвъд която се намираха двата хангара — малкият и големият. Там Грабер бе демонстрирал своите каменни чудовища.
Главата още ме болеше силно от удара, който ми бяха нанесли, и аз се върнах на леглото. Трябваше да помисля върху много неща. Трябваше да реша какво да правя по-нататък. Най-после трябваше да се подготвя за неизбежната си участ.
Същността на работата на Граберовия институт ми беше пределно ясна. Спомних си как Поасон веднъж каза: „Струва ми се, Грабер иска да направи в биологията някакъв номер…“ В биологията ли? Не. В самия живот. Грабер създава напълно нов органичен свят, животински и растителен, в който силицият изпълнява ролята на въглерода. Той се е научил да създава силикоорганични растения. Създава силикоорганични животни. Стигнал е и до човека. Успял е да създаде каменни уроди, които според намеренията му трябва да станат идеални войници за една бъдеща война.
Ето защо лабораторията е създадена в пустинята! Тук е море от пясък, необятни океани от силициев окис, аналог на въглеродния окис. Както въгледвуокисът е необходим за хранене на растенията, така силициевият окис е необходим за хранене на силициевите растения. Тези растения са нужни за храна на каменните животни. Животните и растенията пък служат за храна на каменните роботи…
Тук, в пустинята, далеч от цивилизования свят, се създаваше безмълвен, гранитен свят.
Трудно е да си представиш по-страшно и по-престъпно предназначение на научно откритие. Но още по-трудно бе да си представиш как да се бориш против всичко това.
Защо плъхът, който бях намерил, се бе вкаменил? Той бе мъртъв, нещо в неговото променяне е било неправилно. Какво означават думите на Айнциг, че на Фрьолих му дожаляло за „вкаменилия се чернокож“? Дали не се е вкаменил един от опитните хора на Грабер? Дали не се е превърнал в твърда като гранит статуя?
Припомняйки си нелепата демонстрация в хангара, изведнъж си помислих, че ме очаква същата участ като Фрьолих, като всички други. Стана ми страшно. Как ли го прави той? Защо фрау Айнциг ми взе кръв за изследване? С какво започва всичко това?
Въртях се неспокойно в леглото, ужасен при мисълта какво ме очаква, когато чух, че във вратата щракна ключ. Бях скочил на крака в момента, когато вратата рязко се отвори и се показа самият доктор Грабер.
Той се усмихна широко, отиде до прозореца, взе табуретката и седна срещу мен.
Мислех, че всичко ще започне именно сега. Превърнах се в топка от напрегнати до крайност мускули, които бяха готови да се отпуснат със страшен взрив.
— Не се страхувайте. За вас не е дошло още време, Мюрдал — каза Грабер.
— Аз не се страхувам от вас. Аз ви мразя! — изхриптях аз.
— Това няма никакво значение, скъпи мой колега. Когато станете като тях, у вас ще се появят съвсем други чувства.
Той се разсмя с глас. Аз се изправих на крака.
— Не правете глупости, Мюрдал. Добре знаете, че лесно ще се справя с вас. По-добре седнете и нека да поговорим като учен с учен. Да си призная, повечето от хората, които работят при мен, не са чак толкова умни, колкото изглеждат. Например вашият ръководител, доктор Шварц, е типичен представител на догматичната школа. Вие сигурно имате по-жив ум.
— По каква причина сте решили да ми правите комплименти? — презрително попитах аз.
— Казвам това, защото вие наистина сте любознателен човек. С риск за живота си сте се промъкнали в най-тайната част на моето стопанство. Изминали сте дълъг и изморителен път по канализационната тръба. Не сте се уплашили да проникнете в бараката за опити. И всичко това за какво? За да задоволите любознателността си, не е ли така?