Отначало не осъзнах страшния смисъл на Граберовата идея. След като помълча, той продължи:
— Разбирате ли, ако бяха създадени силикоорганични подобия на нуклеиновите киселини, тогава ядрото на новата клетка ще притежава вече способността да се размножава. И тогава няма да е необходимо да се занимаваме с променянето на всеки отделен индивид. Достатъчно ще е да бъдат създадени няколко екземпляра от двата пола и те вече ще създават силикоорганично потомство. Тогава всичко ще става много просто. Силикоорганичните семена на растенията ще поникват като силикоорганични растения, животните ще раждат стада от силикоорганични животни, гранитните хора…
— Мръсник!! — закрещях аз и изтичах до Грабер. — Убиец!
Сграбчих го за гърлото, но в същия момент стъклото на прозореца се пръсна на парчета и в стаята влетя огромен объл камък. Грабер ме блъсна силно в гърдите. Чух изстрели. Грабер се сви, притича бързо през стаята и изскочи навън. Изтичах до прозореца и погледнах надолу. Там, край стената на сградата, се щураха някакви хора с карабини в ръце. Няколко души в бели бурнуси с ятагани в ръце напираха към вратите. Наведох се над прозореца и завиках:
— Хей, тука! Грабер е тука!
Край ухото ми изсвири куршум. Забелязах, че от вратите, които водеха за изпитателния полигон, изскочиха няколко немци с автомати. Един от тях стреля в моя прозорец. Аз отскочих настрани. Автоматният ред остави на тавана пунктирана линия.
„Въстание ли е? Нима е въстание? Но кой го вдигна, кой? Дали местните жители?“
Изстрелите продължаваха. Долу крещяха. Чуваха се някакви команди. После се раздаде взрив, сигурно от граната. След туй още два и всичко утихна.
Приближих се бавно до прозореца, но не бях успял още да погледна, когато отново се чу изстрел и изсвири куршум. Върнах се в ъгъла и започнах да се ослушвам. Сега престрелката се чуваше отдалеч, някъде отляво! После всичко утихна. Бързо започна да се мръква.
„Нима неуспех — мислех си аз, сядайки на леглото. — Нима опитът да бъде разгромен Грабер не сполучи? И кой ли е замислил всичко това?“
Война
Цяла нощ почти не мигнах, все мислех за случилото се в института. Наоколо цареше гробна тишина и само сърцето ми биеше така силно, че сякаш от ударите му стените на стаята се тресяха. Нямаше ток. Погледнах през прозореца. Наоколо бе непрогледен мрак. Дали може да се избяга? Дали да скоча от третия етаж и да бягам? Но къде? Не се знаеше дали долу няма да ме хванат и по този начин само ще ускоря своята участ. Колкото повече минути живот, толкова повече шансове той да продължи…
Какъв смисъл, че вече разкрих напълно тайната на Граберовия институт? Все едно, той ще продължи да върши своето дело. Дори сега той е успял с някакъв проклет катализатор да замества в живия организъм въглерода със силиций и да създава противоестествен свят. А какво ли ще стане, ако успее да постигне силикоорганичните свойства да започнат да се предават по наследство от организъм на организъм?
Моето въображение рисуваше страшни картини. Селища в пустинята, заобиколени от неподвижна мръсножълта растителност. Наоколо — гробища от лехи, на които растат твърди и смрадливи зеленчуци. А по-нататък — силициеви ниви. Твърдите класове едва се поклащат на жилавите стъбла. Ливади с твърда бледо оранжева трева, по която пасат тромави, мъчноподвижни животни… А по улиците на тези селища вървят каменни мъже и жени, уродливи дечица непохватно крачат по дълбокия пясък… И над всичко това палещо слънце…
А в центъра на селището, на площада, цистерна със смрадлива течност, от която пият каменните хора. В цистерната е техният живот и смърт. Веднъж в седмицата тук пристига камион и пълни цистерната с разяждаща, смрадлива вода. Тежко на непокорните! Онези, които не са се подчинили на деловите и пъргави господари, ще получат друга вода и ще се превърнат в безмълвни каменни идоли. Като символ на могъществото на Грабер край цистерната стърчат статуи на вкаменени хора.
Всичко това бе някакво бълнуване, но мисълта, че това бълнуване е близко до реалността, ме караше да изпадам в непоносим ужас.
За миг се унасях в сън и започваше да ми се струва, че ръцете и краката ми вече натежават, че не мога да ги помръдна, че се превръщам в каменно същество, лишено от човешки чувства. Тогава скачах от леглото си и се взирах в непрогледната тъмнина.
Това бе страшна нощ. Унесох се едва когато небето на изток порозовя.
Но не успях да поспя. Някой безцеремонно ме раздруса за рамото. Отворих очи и видях пред себе си Ханс, лаборанта на доктор Шварц, но не с бяла престилка, както в лабораторията, а с офицерска униформа на германската армия. Той стоеше посред стаята, широко разкрачил крака. Фуражката му бе леко килната назад и под козирката злобно бляскаха малките му остри очи.