— Ами ето как.
Подадох му посланието. Той го прочете, намръщи се, а после го прочете още веднъж на глас.
— Ясно. Това го очаквах. Но ние няма да ги пуснем!
Нищо не можех да разбера и вторачих очи във Фернан. Значи той е знаел, че Грабер ще капитулира!
— Всичко ще ти обясни моят помощник Али Мохамед. Във връзка с промяната на нещата необходимо е да дам разпореждания на хората.
Али Мохамед, висок, силно чернокож момък, дружелюбно се усмихна и яркобелите му зъби лъснаха. Той ми направи знак с карабината да приклекна и когато аз приседнах, гордо изрече:
— Сега ние сме свободна държава. Никакви американци. Никакви немци. Ние сме самостоятелни.
— Изгонихте ли ги? — запитах усмихнат аз.
— Гоним ги. От цялата страна ги гонят. Както сега ние тук.
— Браво! Значи вие ще бъдете самостоятелни и независими, свободни и равноправни?
— Точно така. Но онези там, отвъд стената, на всяка цена трябва да бъдат задържани.
— Защо? — учудих се аз.
Али притисна ръце до гърдите си. После заговори бързо-бързо на развален френски език. Разказа ми страшна история, как в пустинята, недалеч от селището, където живее, намерили вкаменения труп на баща му.
— Беше твърд — твърд като камък, а очите му блестяха като на жив — завърши своя разказ той.
Очите му горяха от гняв. Свил юмруци, той погледна по посока на Граберовата лаборатория.
— Най-напред трябва да премахнем онзи мръсник с картечницата, който се е загнездил в кухнята — каза върналият се вече Фернан.
— Там е доктор Шварц.
— Дали е доктор, това не е важно. Той държи под обстрел целия сектор пред изхода от оазиса. Втората картечница е на водната кула.
Погледнах иззад дънера на палмата. Помпената кула се издигаше над западната ограда. Малките прозорчета най-горе бяха отворени.
— Приятели — каза Фернан. — Трябва да се опитаме още веднъж да се промъкнем до кухнята и да премахнем човека при картечницата. Иначе не ще можем да щурмуваме вратата в южната стена. Когато стигнем до западната ограда, картечницата на водната кула няма да представлява заплаха за нас.
Отрядът се раздвижи между лехите.
Когато до оградата оставаха не повече от сто метра, затрещя картечницата. Стреляше Шварц от оранжерията.
— Вървете по-наляво. Пълзете към вратите — командуваше Фернан. — Али, заобиколи с другарите си оранжерията отдясно и накарай да млъкне този, дето се е загнездил там.
Сега картечницата стреляше без прекъсване. Изглежда, Шварц не го бе грижа за боеприпасите. По неколкосекундното прекратяване на стрелбата можеше да се разбере кога сменяше магазина.
Оранжерията бе малко по-нависоко от градината и за да се стреля по нея, трябваше да се надигнеш над лехите. Щом някой се опиташе да направи това, веднага върху него се изсипваше картечен огън откъм водната кула.
След няколко минути се чу взрив на граната. Пред оранжерията се завърза бой. Картечницата млъкна за миг. Отново избухна граната и аз видях как Али и трима араби скочиха на крака и затичаха напред. Отначало се юрнаха към вратата, а после към прозореца. Чу се звън на счупено стъкло.
— Напред! — извика Фернан.
Отрядът се спусна към оранжерията.
Насреща ни изтича Али и извика нещо.
— Какво има?
— Тук лежи убит един цивилен — преведе Фернан.
Изтичах в помещението. Сред разчупени саксии, обгърнал с двете си ръце картечницата, лежеше доктор Шварц.
— Той беше голям специалист по разстрелване на хора — казах аз.
Струпахме се около Фернан и започнахме да се съвещаваме какво да правим по-нататък.
— Оттук има изход през подземната тръба за кабели — подхвърлих аз.
— Грабер точно това чака, сами да влезем в капана. Това няма да го бъде.
— А какво ще правим?
— Ще трябва да изчакаме да се стъмни и да се опитаме да се прехвърлим през оградата.
Али въздъхна тежко.
— Дали ще издържим? Хората са жадни и гладни.
— Трябва да издържим. Друг изход няма.
— Ами ако опитаме да проникнем на територията на изпитателния полигон? — запитах аз. — Това лесно може да стане, като се покатерим на палмата, която стърчи над оградата…
Неочаквано един от арабите пронизително извика, като сочеше с пръст към изпитателния полигон.
Портата широко се разтвори и от нея бавно, един след друг, излизаха каменните хора, войниците на Грабер.
Без да бързат, те безстрашно се придвижваха към нас. Петима души от нашия отряд хукнаха презглава във вътрешността на оазиса.
— Назад! — изкомандува Фернан.
Някой стреля срещу настъпващите.
— Безсмислено е да се стреля — извиках аз. — Тях куршум не ги лови.