— Безнадеждна работа — каза Фернан.
В тъмното ние едва се виждахме един друг.
— Интересно дали тези идоли виждат нощем?
— Ами скоро ще разберем това. Може би в тъмното те виждат като котки.
— Нищо друго не ни остава, освен да чакаме да се разсъмне.
— Ако дотогава не ни изколят всички до един.
Ослушвахме се във всяко шумолене, напрегнато се взирахме в тъмнината. Минутите се нижеха, а не се забелязваха никакви признаци на живот. Тогава по заповед на Фернан започнахме бавно да се придвижваме на запад.
Изведнъж се чу високото му повикване:
— Внимание, идват. Пръснете се. Обаждайте се, за да знаем къде се намирате…
Дочух скърцане на пясъка. По звука се познаваше, че не се движат много хора.
— Фернан, струва ми се, че се приближава само един човек…
— Да, наистина. Може да е парламентьор с ултиматум от Грабер?
Неочаквано странен гърлен глас проряза непрогледни мрак. Отначало нищо не можеше да се разбере. Но после съвсем ясно чух, че някой ме викаше по име.
— Пиер… Мюрдал… Пиер…
— Това май е твоето име — прошепна Фернан.
— Да, наистина. Но кой ме вика?
— Пиер… Аз съм… Свой човек…
— Кой може да е?
— Ако се съди по походката, един от тях е, от каменните. Но откъде знае, че съм тук, откъде знае името ми?
Взирах се напрегнато в тъмнината. Стъпките бавно се приближаваха. Накрая съвсем близо се появи блед силует.
— Да не би да е провокация? — запитах аз.
— Едва ли. Сам е. Съвсем сам…
— Пиер… Пиер… Мюрдал… — дрезгаво викаше приближаващата се фигура. — Аз съм … Свой човек… Аз…
— Кой си ти? — запитах го аз.
— Аз съм Морис Поасон…
— Кой?! — ужасен извиках аз.
— Морис Поасон…
— Не успя ли да избягаш?
— Не… Пиер… Хванаха ме… Ето… Много е тежко… В главата ми всичко се обърква… Слушай какво трябва…
Инстинктивно се спуснах към каменния човек и го хванах за ръката. Ръката на Поасон беше гореща и твърда като нажежен камък. Незабавно се отдръпнах настрана.
— Какво са направили с тебе! — извиках аз. — Морис, какво са направили с теб!
— Сега нищо не може да се промени… В главата ми всичко се обърква… Всичко… Слушай. Вашето спасение е във водата.
— Във водата ли? В каква вода?
— Промъкни се на кулата. Там ще разбереш…
Чувах как силно тракат зъбите на Поасон, как диша често и прекъслечно.
— Ти трепериш? Какво ти е?
— Студено… Ужасно студено…
Избърсах изпотеното си чело. Въздухът беше горещ и задушен.
— Клетият. Ние ще отмъстим за теб, за всички вас, Морис, бъди сигурен!
— Промъквай се на водната кула… Водата… Тя е вашето спасение…
Още веднъж лекичко докоснах нажежената му ръка и той някак особено затъпка на едно място, после, без да каже нито дума, се обърна и тръгна нататък в тъмното.
— Морис, остани с нас! — извиках подир него.
Вместо отговор чух същото силно тракане на зъбите и някакъв странен звук, напомнящ дрезгав смях… И се изгуби в тъмнината. Повиках го още няколко пъти, но безрезултатно.
Потресени, помълчахме още няколко минути. После се обади Фернан:
— Това, което ни каза той, е важно. Аз не знам защо говори за водата, но, види се, с нея е свързано нашето спасение.
— До този момент аз мислех, че с нея е свързано превръщането ни в такива като Морис — подхвърлих аз.
— Не знам. Мисля, че Морис не ни излъга.
— Разбира се, че не ни излъга. По време на изпитанията в хангара аз видях Фрьолих. Сигурно, когато превръщането на човек в каменен не е напълно завършено, у него все още остават проблясъци на съзнание. С Морис те експериментират само три месеца…
— Някой ще трябва да иде на водната кула. Аз мисля, че най-добре ще е да идеш ти, Мюрдал. Ти най-добре ще можеш да се оправиш там.
— Добре, ще ида.
Фернан нареди на Али да остане до източната ограда и ние тръгнахме през оазиса към мястото, където над територията на полигона се издигаше палмата. Когато я намерихме, преди да се разделим, Фернан ми даде пистолета си. Стисна ми ръката и каза:
— Каквото и да се случи с теб, не забравяй, че тук останаха твои другари. Помни, моята страна цялата е обхваната от пламъка на въстанието. Аз вярвам, че Поасон ни загатна за верния начин да се освободим. Ако не направим всичко до сутринта, работата може да завърши зле. Не знам дали хората ще издържат без вода и храна още дванайсет часа…
Сбогувах се с другарите и започнах да се катеря по дървото.
Два вида вода
Нощта бе непрогледна и само тук-там в бездънното небе блестяха звезди.
Покатерих се над равнището на теленото заграждение и долу едва сивееше ивицата пясък. Нищо не се виждаше освен контурите на малкия хангар, в чийто прозорци пламваха кървавочервени петна. Червените отблясъци неспокойно трепкаха върху пясъка. Във въздуха се долавяше остър мирис на изгоряло.