Айнциг странешком отиде до цистерната с алкалната основа и започна бавно да завъртва крана.
— По-силно, по-силно! Във водата не бива да попадне нито капка алкална основа! — изкомандувах аз.
Тя затегна крана с всичка сила.
— Това ли е всичко?
— Не, не е всичко — казах аз, наблюдавайки втренчено посивялото й лице.
— Какво друго още?
— А къде е съдът с катализатора, който вие добавяте в питейната вода, за да може в организма да се извършва заместването на въглерода със силиций?
Тя мълчеше.
— Фрау Айнциг, имате един-единствен шанс да смекчите малко своята съдба. Добре разбирате, че сега нито „Уестърн биокемикал“, нито „Хемише централ“ ще ви помогнат. Вас ще ви съдят новите местни власти. Къде е катализаторът и как се вкарва той в питейната вода?
Лицето й посиня от злоба и страх. Тя бавно заотстъпва покрай стената, като не сваляше очи от пистолета. Бавно обиколихме цялото кръгло помещение и спряхме до продълговата полица, затворена с метален капак.
— Ето тук е.
— Отваряйте.
— Нямам ключ.
— Мадам, не ме принуждавайте да прибягвам до сила. Не обичам да се държа грубо с жените, дори с такива като вас.
— Дегенерат… — шепнеше тя.
— За вас също има название.
Айнциг измъкна ключа от нагръдния джоб на престилката си и отключи полицата. Вътре в един ред бяха подредени дванадесет резервоарчета от тъмножълто стъкло, от които тънки стъклени тръбички отиваха до водопроводните кранове.
— Охо! Точно дванадесет. Защо толкова много? Аха, разбирам. В зависимост от това, с кого сте се подготвяли да правите своя мръсен експеримент, сте напълвали съответната цистерничка с катализатор. Чрез водата вие държахте в ръцете си всички сътрудници на института, нали?
— Много сте съобразителен, Мюрдал — процеди тя, поокопитила се от първия пристъп на страх. — Какво трябва да направя сега?
— Сега разкажете коя цистерничка за кого е предназначена.
— Това не знам.
— Жалко. Впрочем не е трудно да се досети човек. Всички са пълни с разтвор с изключение на една. Кой е този късметлия, кого сте пощадили?
— Не знам. Не съм ги пълнила аз.
— Виж ти! Пък аз мислех, че това е ваше задължение. И така, къде отива тръбата от празната цистерна?
— Казвам ви, че не знам.
— Но аз знам, мадам Айнциг. Тя отива в апартамента на доктор Грабер и вероятно във вашия…
Зъбите на Айнциг лъснаха, тя искаше да изобрази нещо като усмивка.
— Лъжете се, мистър Мюрдал…
— Ще видим. Освободете крайната цистерничка и прелейте течността в празната.
Лицето й отново се изкриви от ужас.
— Няма да направя това — изсъска тя.
— Значи съм отгатнал. Виждате ли? А вие се смятахте за най-умна от всички. Изпълнете това, което ви наредих.
— Не! — изписка тя.
— Тогава аз ще го направя.
— Няма да ви позволя! Аз… Аз…
Тя скочи от мястото си, като мълния прекоси залата и се скри зад вратата, през която преди малко бях влязъл.
— Стойте! Стойте! — завиках аз.
Но беше късно. Чух как тя се спъна и загромоли от огромната височина надолу.
Излишно беше да се стреля. Отдолу се дочу глух удар. После настъпи мъртва тишина. Разбрах, че с нея е свършено.
Върнах се при полицата с тъмножълтите съдове, откачих един от тях от крана и прелях съдържанието в празната цистерничка. Счупих с дръжката на пистолета останалите съдове и течността с отровния еликсир се изля на пода.
Сега ми оставаше само да чакам.
Глиненият бог
Когато се съмна, открих, че помпената кула беше прекрасен наблюдателен пункт. Околността се виждаше добре през трите прозореца. Като на длан се виждаха бараките, в които се намираха лабораториите, изпитателният полигон, а вляво от него се простираше оазисът от яркочервените палми. Не се налагаше да се връщам в оазиса, защото знаех, че много скоро каменната армия на Грабер ще бъде унищожена. Трябваше да стоя тук, за да не допусна някой да замени фрау Айнциг при картечницата.
Вперих поглед в оазиса и с вълнение зачаках какво ще стане по-нататък. Засега само аз знаех, че армията на Грабер е обречена. Странно, не изпитвах угризение на съвестта, че всички тези бивши хора ще загинат по моя вина. Те и бездруго бяха загинали. Отдавна се бяха превърнали в лишени от мисъл нещастни автомати, обречени да влачат страшното бреме на неестествено съществование. Душевно и физически те бяха убити от Грабер и само каменната им обвивка напомняше за някогашния им човешки образ.
Слънцето се издигна над палмите и каменната рота отново излезе на полесражението. Отрядът на Фернан се пръсна между лехите. Каменните идоли започнаха своето настойчиво преследване.