— Какво трябва да се определи? — запитах аз.
— Концентрацията на водородните йони, количесвото на силций, натрий и желязо.
— Това ли е всичко? — запитах весело аз.
— Това. Само, моля ви, по-бързо…
В моята лаборатория високо до тавана светеше силна електрическа лампа. Освен нея имаше още една лампа без абажур на работната маса. Отидох до нея и отворих капака.
Порази ме миризмата на течността вътре. Разклатих леко буркана и замрях потресен, като гледах как по белоснежните стени се стича гъста червена маса.
Това беше кръв.
— Боже мой, защо се бавите толкова? Та това е образец седемнадесет-четиридесет и две. Различава се от вчерашния само по концентрацията на водородните йони. Ако анализът не се направи бързо — тя ще коагулира!
Вдигнах към немеца облещените си очи, като продължавах да стискам буркана. Изведнъж усетих, че той бе топъл, много по-топъл, отколкото можеше да се загрее, като го държиш в ръка.
— А вие сигурен ли сте… че ще се съсири? — промълвих аз накрая с пресипнал глас, като се приближавах бавно към немеца.
Той започна да отстъпва назад, втренчил в мен огромните си светлосини очи. Вървяхме така много бавно, той — пред мен, гърбом към стената, а аз на две крачки от него, стиснал трескаво порцелановия буркан.
— А сега ми кажете — продължих със зловещо хриптене аз — чия е тази кръв?
— Вие сте луд! Да не сте забравили? Серията „Изолда-две“ — това са зайци, плъхове и гълъби! Хайде, побързайте…
В този момент аз почнах да се смея с глас. Не знам защо се изплаших толкова от кръвта. Защо ми направи толкова ужасяващо впечатление? Заешка кръв! Ха-ха-ха! Удивително! А пък аз мислех…
— Ах да, ама разбира се! — окопитих се аз, като се плеснах силно по челото с длан. — А пък аз помислих, че е по серия…
— А нима има серия, в която… — изведнъж зашепна немецът и на свой ред започна войнствено да стъпва към мен… Лицето му се бе изкривило от омраза и презрение. Симпатичното и младо лице мигновено се превърна в страшно…
Мъчно можем да си представим как би завършила тази неочаквана среща, ако в лабораторията не се бе втурнал доктор Шварц. Той налетя като вихър, разярен и вбесен. Никога не бях го виждал такъв. Цялото му добродушие, любезност и приветливост бяха изчезнали. Още от вратата закрещя свирепо:
— Вън! Вън оттук! Кой ти е дал право да се вреш тук без мое разрешение?
Мислех, че всичко това се отнася за мен и вече се канех да отвърна нещо, когато доктор Шварц неочаквано изтича до немеца и го удари с всичка сила по лицето. Прикрил с ръка очите си, немецът отскочи към прозореца, но Шварц го настигна и го удари още веднъж с юмрук.
— Мръсна свиня, къде е препаратът??!
Немецът не отговори. От устата му се стичаше тънка струйка кръв.
— Къде е препаратът, тебе питам, негодник такъв?
— При мен е, господин доктор — тихо казах аз по немски, като подавах порцелановия буркан на Шварц.
Озверялото лице на доктора по химия изведнъж се изкриви в нещо подобно на усмивка. Дотогава той сякаш не бе забелязал присъствието ми. После долетя до мен със същата озверяла физиономия, както преди малко, и закрещя:
— Кой ти разреши да вземаш този препарат? Ах ти, френска свиня!…
Той замахна да ме удари, но аз успях да се прикрия с ръката, в която държах буркана, и ударът на юмрука му улучи него. Ударът бе силен, бурканът отскочи от ръката ми, удари се о стената точно над работната ми маса и се пръсна на парчета. На стената се образува огромно червено петно, което започна бързо да се разлива на всички страни. Цялата ми маса, всичките ми книжа бяха изпръскани с кръв. Няколко капки бяха пръснали върху електрическата крушка и сега цвъртяха върху нажежената и повърхност.
За миг настъпи мъртва тишина. Очите на всички ни бяха приковани към огромното петно на стената и към цвъртящите капки върху лампата. Пръв се опомних аз.
— Извинете, че се заех с тази работа, но според думите на този господин анализът трябвало да се направи веднага…
— Веднага ли? — промълви Шварц, сякаш току-що се бе събудил. — Ах да, веднага…
— Заекът току-що бе убит, господин Шварц… — измънка светлорусият немец.
— Да, наистина. Кръвта беше още топла и трябваше веднага да се определи концентрацията на водородните йони…
— Тъй-тъй. Дявол да го вземе. А пък аз мислех… Този негодник Ханс ми каза… Тю, каква глупост…
Шварц отиде до масата и започна да бърше с носната си кърпа електрическата крушка. После се залови с масата ми.
Вече успокоен, Шварц се усмихна и както винаги погледна добродушно и весело отначало мен, а после и немеца.
— Дяволите да ме вземат! Аз май избухнах без основание. За това е виновен този негодник Ханс. На него трябва да му тегля един хубав бой. Впрочем не ми се сърдете нито вие, Мюрдал, нито вие, Фрьолих. Като деца сигурно сте си патили без причина и вина от баща си, когато се е прибирал вкъщи без настроение. Повярвайте ми, аз ви желая доброто. Да вървим, Фрьолих… Аз лично ще се извиня пред доктор Грабер за опропастения материал. Утре ще повторим анализа. Още веднъж моля да ме извините, Мюрдал. Лягайте си да почивате. Късно е вече. Лека нощ.