— Повтори! — каза й той.
Тя въртеше безпомощно очи. Той я раздруса. Тя се опита. На шестия опит успя да произнесе: „Т-да.“
Дънкан се примири засега с това.
— Както виждаш, можеш… когато се стараеш. На теб, момиче, ти трябва човек, който пипа здраво.
Пусна я. Тя се повлече през стаята, като се олюляваше и придържаше с ръце натъртеното си лице.
Няколко пъти, докато седмиците се точеха и бавно преминаваха в месеци, Дънкан се запита дали ще се справи. Стараеше се да върши работата си доколкото можеше, но все пак му оставаше много свободно време, което му тежеше.
Човек на средна възраст, който не е чел нищо по-дълго от някоя случайна статия в списание, няма влечение към книгите. Известните плочи много бързо му омръзнаха, както бе предрекъл предшественикът му, а с другите не знаеше какво да прави. Усвои шахматните ходове от една книга, успя да научи и Лели, с намерение след малко упражнения с нея да се състезава с човека от Калисто. Лели обаче съумяваше да го побеждава с такова постоянство, че той заключи, че умът му не подхожда за подобна игра. Вместо това я научи на един вид пасианс за двама, но и това не трая дълго; на Лели като че ли винаги й вървеше на карти.
От време на време по радиото имаше новини и забавни програми, но точно тогава Земята се намираше някъде зад Слънцето, Марс оставаше закрит през половината време от Калисто, а самият спътник също се въртеше, поради което приемането беше или невъзможно, или често се прекъсваше.
Тъй че през повечето време Дънкан седеше и се измъчваше, намразил спътника, ядосан на себе си и дразнен от Лели.
Дразнеше го дори флегматичността, с която тя изпълняваше различните си задължения. Струваше му се несправедливо тя да понася това по-добре от него просто защото е глупава марсианка. А когато проявяваше гласно яда си, изражението, с което тя го слушаше, го вбесяваше още повече.
— Дявол да го вземе — каза й той веднъж, — не можеш ли да вложиш някакъв смисъл в това твое глупаво лице? Поне да се засмееш, да заплачеш, да кипнеш или нещо друго? Човек ще полудее, като гледа лице, вечно застинало така, сякаш е кукла, която току-що е чула мръсен виц. Зная, че нищо не може да ти помогне, все така глупава ще си останеш, ала за бога, пораздвижи го малко, придай му някакво изражение.
Тя продължаваше да го гледа без нито следа от промяна.
— Хайде, нали чуваш! Усмихни се, дяволите да те вземат… усмихни се!
Устата й трепна съвсем леко.
— И това наричаш усмивка! Ето това е усмивка! — Той посочи една снимка на хубаво момиче, чиято глава беше разделена почти наполовина от усмивка колкото клавиатура на пиано. — Ей така! Ей така! Ухили се до уши!
— Не — каза тя. — Лицето ми не може да се криви като земните лица.
— Да се криви ли? — повтори той ядосан. — Кривене ли го наричаш?! — Той се измъкна изпод пружиненото одеяла на креслото и тръгна към нея. Тя заотстъпва, докато стигна до стената. — Ей сега ще изкривя лицето ти, моето момиче. Хайде, усмихни се! — И той вдигна ръка.
Лели закри лицето си с ръце.
— Не! — запротестира тя. — Не… не… не!
В деня, когато Дънкан отбеляза навършването на осмия месец, Калисто предаде съобщение, че някакъв кораб е на път. Два дни по-късно Дънкан успя да установи връзка със самия кораб и да получи потвърждение, че той ще пристигне след около седмица. Дънкан се чувствуваше така, като че бе изпил няколко чаши алкохол. Трябваше да се извършат приготовления, да се проверят наличностите, да се отбележат липсите, да се впише в дневника, че за това и това няма сведения, за да бъде в крак. Докато се занимаваше с тая работа, се суетеше насам-натам. Дори си тананикаше, докато я вършеше, престана да се дразни от Лели. Новината като че ли не й направи никакво впечатление — но и какво можеш да очакваш от нея?…
Точно в посоченото време корабът надвисна над тях и бавно се уголемяваше, докато реактивните двигатели в горната му част го тласкаха надолу. Щом кацна, Дънкан се качи на борда му с чувството, че всичко, което вижда, му е като стар приятел. Капитанът го прие сърдечно и извади напитки. Всичко беше както всеки път — дори бъбренето на Дънкан и малко пиянското му държане бяха нещо обикновено при такива обстоятелства. Единственото отклонение от практиката настъпи, когато капитанът представи един човек до себе си и му обясни: