Джей Ръсел
Глутница ангели
(книга втора от "Марти Бърнс")
1.
— Това момиче е съвсем голо!
— Моля?
Свалих вестника и погледнах шофьора. Отзад по яката му се белееха големи люспи пърхот. И тя се бе лъснала от помадата за коса. Вече не помня кога за последен път съм виждал помада за коса. Мъжът ме изгледа в огледалото за обратно виждане.
— Ей тук! Във вестника! И то, моля ви се, на трета страница. Гола жена с огромни, знаете с какво. Всъщност каква ти жена, направо си е дете. Тук пише „Сексапилната Сара, на 22 години. Парче и половина от Суонзи1“. Какво означава това? И какво ми влиза в работата, че обичала вафли „Марс“? И какви са тези вафли „Марс“? Нещо като вафлите „Милки Уей“ ли?
— За пръв път ли сте в Англия, господине? — попита шофьорът.
Виждах в огледалото само малките му кафяви очички, от които обаче си личеше, че той е ужасно развеселен.
— Всъщност не — изпелтечих аз и пак насочих вниманието си към снимката. Беше изключено момичето да е на двайсет и две. — Но не съм идвал скоро.
— От известно време плакнем око с рубриката „Момичета от трета страница“ — поясни шофьорът. — Подарък от господин Р. Мърдок. Някои ще кажат, че са се превърнали едва ли не в институция.
— Като кралицата ли?
— По-скоро като херцогинята на Йорк. От кога не сте прекосявали големия гьол?
Трябваше да се позамисля, за да се сетя. Знаех, че съм идвал малко след като са спрели да излъчват телевизионния сериал „Солникови и Пиперкови“, но преди актьорската ми кариера да потъне чак на дъното на тоалетната. Беше по време, когато все още имах някаква актьорска кариера.
— Ако не ме лъже паметта, преди цели двайсет и пет години. Да ви призная, не помня точно. Но съм сигурен, че ми хареса.
— Е, тук времето наистина тече много бавно — вметна шофьорът. — Тук, в Англия, това ни е благословията и проклятието. Има много повече коли, много по-малко надежди. Нали знаете, госпожа Тачър. Но Англия си е Англия. Някои неща не се променят никога.
— Всичко се променя — рекох му.
Явно съм го казал с по-особен тон, защото шофьорът се поизвърна и ме погледна през посипано със снежец рамо. Стори ми се и че е кимнал възмутено, преди отново да се вторачи в пътя.
Всичко се променя.
От мен да го знаете. Изживял съм доста възходи и падения — много повече, отколкото някой вманиачен, изпаднал в депресия оператор на асансьор. От невръстна телевизионна звезда до бивше величие, още ненавършило и двайсет. От висините на холивудската известност до дълбините на анонимния позор. От бляскавите нощи в лъскави новички ягуари до скучните дни в очукани стари японски брички. От напарфюмираните деколтета на мацките от Суонзи до…
Е, сещате се…
Ето че от около година отново бях политнал като с катапулт от дълбините към шеметните висини. Лягам си значи, частен детектив, който се свира в някакво приземно помещенийце и издирва из Източен Лос Анджелис латиноамериканци с изтекли визи, и се събуждам знаменитостта на града, която разказва на прехласнатите Опра, Дейв и Лари Кинг патилата си, все едно съм някой съвременен Свети Георги, избил до крак най-страховитите змейове в страната Киноландия. Сякаш за едно денонощие се преобразих от човек, на когото за неплатени сметки са му спрели водата, в звезда със свой си сериал по телевизията.
Така де: отново на върха, отново по телевизията.
След като (с доста късмет и немалка помощ от страна на някои твърде необичайни приятели) видях сметката на вече покойния — доколко ли е покоен? — Джак Рипън, мултимедиен мегамагнат и демон, кандидат-повелител на Лос Анджелис, и отново го запратих на дъното, откъдето той всъщност беше изпълзял, си стъпих на краката (обути във флорщаймки). (Технически погледнато, се проснах, разбира се, по гръб в болницата, откъдето дълго не ме изписваха, но тук говорим образно. Пък й вече нося не флорщаймки, а обувки марка „Бруно Маглис“. Така де, защо заради някакъв си О. Джей. Симпсън да се отказваме от хубавите патъци!) Още преди да съм обиколил всички телевизионни канали, откъдето се надпреварваха да ме канят за интервюта — да ви призная, смятам да предложа тези обиколки да бъдат включени като дисциплина в Олимпийските игри, не виждам с какво отстъпват на маратона или десетобоя, от тях излизаш дори още по-кален и обръгнал — вече бях сложил подписа си под документите, превърнали ме в главния човек в „Кълбо от огън“, новия криминален сериал. Не бях играл от цели двайсет години — факт, който не смущаваше никого, освен мен, въпреки че щях да се снимам за телевизионния канал „Фокс“, за хората, осигурили ни толкова много бози — и бях готов да се закълна на каса бира и цяло гробище с гробове на майка ми, че никога вече няма да застана пред камера.