— И кралското семейство — вметна Моравия. — Няма да сбъркате, ако обвините някой член на кралското семейство.
— Точно така — кимна Златистия. — Теории за какви ли не заговори и заговорчета — дал бог! Само да избираш. Можем дори да измислим нещо ново.
— А защо и да не разбудя загадката? — казах аз.
Всички се спотаиха — не знаеха дали се шегувам, или съм сериозен.
— Майтап! — рекох им.
Отново смях — бяха оценили чувството ми за хумор.
— Е, какво ще кажете, Марти? — подкани Златистия.
Защо да си кривя душата, идеята не беше за изхвърляне. Момчетата май си разбираха от работата, нещо, което в началото не исках да им призная. Стори ми се, че номерът ще мине и успехът на рекламната им кампания е в кърпа вързан, макар и да се притеснявах малко, че всеки ще надуши за какво става въпрос.
— Какво ще кажете? — обърнах се към Джун.
Тримата й колеги се вторачиха в нея с пронизващи като лазер очи. Тя безспорно го усети.
— Допада ми, Марти — отвърна жената. — Според мен това наистина ще пробуди интерес към вас и сериала. Мисля си, че и на вас ще ви е забавно.
Лицето на Златистия се озари от огромна усмивка, макар и да ми се стори, че Моравия е разочарован или най-малкото изненадан от колективния дух на Джун.
— Но дали все пак не трябва да знам едно-друго за случая? — не мирясвах аз.
— Вече сме ви подготвили някои нещица — успокои ме Червения. — Кратко резюме, което обаче съдържа всички ключови имена и дати. Няма да се затрудните да го запомните, все едно учите сценарий. Пък и задачата ви е да заблудите неколцина журналисти, нищо повече. Ние ще държим истинските изкормвачолози далеч от вас.
Изкормвачолози ли? Нима говореше сериозно? Реших да не го правя на въпрос. Както и това, че никога не ме е бивало особено да си помня репликите в сценариите. Не току-така ми викат Бърнс Двайсетия дубъл. И все пак…
— Добре — казах, като най-демонстративно се обърнах първо към Джун и чак след това към Златистия. — Съгласен съм!
— Вие, Марти, сте върхът! — възкликна Златистия.
— Цена нямате — заприглася му и Моравия.
Вече се чудех каква ли роля играе в този малък триумвират.
— Точно така — отбелязах и се изправих. — Имате ли представа къде тук е стаичката на Изкормвача?
Златистия посочи стълбището в дъното на заведението. Тъкмо бях направил две крачки по тясната пътека между масите, когато някъде отзад гръмна оглушителен трясък. Извърнах се сред писъците и крясъците и видях, че голямото огледално стъкло точно до нашата маса е станало на сол — навсякъде имаше парчетии.
Златистия и Червения бяха скочили на крака и тръскаха от себе си стъклото. Моравия се беше проснал на пода, върху челото му зееше рана, от която струеше кръв. И в косата на Джун имаше парчета стъкло, но тя вече беше при Моравия — бе притиснала до главата му салфетката, за да спре бликащата кръв. Може и да не ви се вярва, но никой от другите посетители като че ли не бе пострадал.
Втурнах се към входната врата колкото да видя как един черен автомобил отпрашва и се скрива зад ъгъла. Беше изключено да разчета регистрационния номер, а дори и да имах възможност да поразгледам колата, пак нямаше да позная кой английски модел е.
Червения и Златистия помогнаха на Моравия да се изправи и го поведоха към един стол встрани от счупеното стъкло. Забелязах, че собственикът на ресторанта говори по телефона — вероятно се обаждаше на полицията и на „Бърза помощ“, а келнерите се опитваха да успокоят другите посетители. Или най-малкото да им попречат да се измъкнат, без да са платили.
Джун още стоеше до масата — изглеждаше доста стъписана. От китката й капеше кръв, но тя бе на Моравия. Намерих чиста салфетка, топнах я в каната с вода и измих кръвта по ръката на жената. Докато го правех, тя ме наблюдаваше, но пак не каза нищо.
— Стой мирна — наредих й ни в клин, ни в ръкав, докато махах стъклата от косата й.
Дойде и съдържателят, придружаван от един сервитьор. Зае се да оглежда щетите, затрупа ни и с лавина от извинения. Всъщност направо си скубеше косите.
Сякаш вината беше негова.
Едва сега забелязах тухлата насред масата, насред блюдото с един от специалитетите: пешвари наан. Очевидно бяха метнали именно нея, за да счупят стъклото. (Ас на детективите, нали помните?)
Беше мръсна, очукана и стара, голяма колкото половинка ръжен хляб. Не я взех, разбира се, първо трябваше да дойдат полицаите, но и не беше нужно, за да прочета онова, което бе издълбано по всичките й правоъгълни страни: