— И преди си бил cheval, нали? — попита ме негърът.
Отново се сетих за времето, когато в мен се беше вселил духът на Шоки.
— Да — потвърдих аз, — но не за лоа, всъщност не беше съвсем същото.
— Лоа си имат свой подход. Явяват се с различни лица на различни хора. Но пак са си лоа.
— А ти откъде знаеш? — полюбопитствах аз.
— Какво?
— За мен. Че съм бил, как се изрази? А, да, cheval. Откъде разбра?
Баба Дюти прихна в гръмовния си смях. Сложи ръце на кръста си и се огледа. Последвах погледа му, ала нямаше нищо за гледане.
— Виждаш ли ей това? — попита той и посочи една автобусна спирка наблизо. Стъклото на малкия навес беше изпотрошало, пластмасовите седалки бяха счупени, разписанието беше нашарено с графити. — Какво виждаш?
— Автобусната спирка ли?
— Питаш ме или ми отговаряш?
— Това е автобусна спирка — рекох аз.
— Откъде знаеш?
— Ами… — Посочих натам, сетне вдигнах ръце и присвих рамене. — Ами… това си е автобусна спирка. Е, не е от най-хубавите, но все пак…
Трябваше да съм поет, за да му обясня.
— Какво все пак? — настоя негърът.
Въздъхнах отчаяно.
— Има табелка, нали така? На нея пише „автобусна спирка“.
— Да, има точно това. Над главата ти има огромна табела. Та ще ти кажа: ако не можеш да разчетеш табелката, няма да знаеш, че това тук е автобусна спирка. Ако не можеш да разчетеш табелата, няма да знаеш, че си белязан. А аз още от пеленаче мога да разчитам такива неща. Точно заради това съм хунган.
Помъчих се да погледна над главата си. Дори и там да имаше табелка, на нея щеше да пише с огромни неонови букви „СМОТАНЯК“. Над главата ми, естествено, нямаше нищо.
— И какво означава това? В какъв смисъл съм белязан? — попитах аз.
— Според мен си нещо като прозорец, като врата. Повелителят Карфур взе че те обязди, без дори да сме го призовавали. Ето кое ме изненадва. Изключително рядко лоа ще дойдат, ако не си ги повикал, ако дори не си изрисувал веве. А Карфур идва, защото трябва да дойде, разбираш ли? Опитва се да ти каже нещо. Да го каже на всички нас.
— Да ми каже какво? Какво е посланието му?
— Вероятно не ми е работа да ти го казвам, но ти, моето момче, не си случаен човек. Държат те под око.
Стори ми се малко глупаво да го казва, но още не бях срещал светец, който да не говори с недомлъвки и да не налучква, особено когато не знае за какво точно става дума.
— Ума ми спомена нещо — отбелязах аз, всъщност по-скоро разсъждавах на глас.
— Виж ти!
— Каза ми… според нея съм бил нещо като магнит. Привличал съм… енергията. Да ти призная, нямах представа какво точно има предвид, но дали двете неща не са свързани?
— Възможно е. Тая Ума е наясно с нещата.
— Но какво означава всичко това? — попитах аз отново едва ли не умолително. — Сигурно и ти участваш в кръстоносния поход срещу Тулий, нали? И затова Ума ме е довела тук.
Щом чу името „Тулий“, Баба Дюти се ококори и започна да се озърта.
— Всички сме насочили поглед към едно и също зло.
— Но какъв е твоят залог? Как твоето… — Понечих да кажа „идолопоклонство“, ала се усетих овреме. — Как твоята магия е свързана с магията на Ума? Или на Паху? От вас ще излезе доста странен семеен портрет.
Баба Дюти вдигна дясна длан към мен. Докосна се по кожата с един от пръстите на лявата си ръка.
— Ето какъв е моят залог — рече той. Наведе се и гребна с шепа малко пръст. — А също и такъв. Това място — Ливърпул, е било прокълнато за хора като мен. Знаеш, че милиони африканци са тръгвали оттук, обречени на сигурна немотия и смърт.
— Всъщност научих едва днес. В туристическите реклами не пише такива неща.
— Върху костите на моите събратя са построили цяла империя. Върху съсипания им живот. Наричай го невежество, наричай го безразличие, но историята е тук и трябва да бъде четена и помнена. Разбираш ли, Тулий се домогва да пренапише тази история. Да изгради върху гърбините на робите нова империя. Мнозина от тези роби ще са чернокожи като мен. Ала много повече ще са мургави като госпожица Ума Дхармамитра. Не по-малко ще са бледоликите като твоята госпожица Смайт, макар че, да ти призная, никога досега не съм виждал чак толкова бледолика жена.