След като се нахрани, Баба Дюти се облегна и се потърка по шкембето. Оригна се шумно (съседите сигурно са помислили, че минава свръхзвуков самолет „Конкорд“), после се ухили до уши. Бръкна в якето, извади пура, размачка я и я подуши. Откъсна със зъби връхчето и го изплю върху чинията. Пак се потупа по джобовете да намери запалката и се сети, че тази сутрин не е сам.
— Пура? — попита ни и извади още две.
Ума отказа любезно, а Паху изгледа възмутено нашия домакин. Затова пък Шобан се възползва от поканата, аз също си рекох — карай да върви!
В Лос Анджелис по-големи парии от пушачите са само хората без коли. Това не ме засяга особено, тъй като пушенето е единственият порок, на който не паднах жертва. Виж, с пурите е друго — никога не отказвам да изпуша една-две, стига да са качествени. В тях има нещо — да, да, знам: фалически символ и така нататък, но чичо Зигмунд да си гледа работата! За насладите на пурите ме открехна Бродрик Крофорд58 още навремето, когато поканиха и двама ни да участваме в една от сериите на „Дългата улица“. Сигурно дори щях да се пристрастя към тях, ако не ме беше страх, че накрая гласът ми ще стане като на Бродрик. Или още по-лошо — стомахът ми.
Баба Дюти ми запали пурата. Всмукнах от дима, издишах го, погледнах пурата. Пак всмукнах.
— Ей на това му се вика живот! — възкликнах.
Шобан явно също се кефеше. Баба Дюти се засмя.
— Какви са? — поинтересувах се аз.
— Кубински.
— И таз добра! Но те са внесени незаконно. Откъде ги взе?
Всички около масата ме погледнаха някак странно. Шобан поклати глава между облачетата дим.
— Какво? — попитах аз.
— Ти, момче, си в Англия. Тук кубинските пури не са незаконни. На друга планета ли живееш?
— Нямаме време да се занимаваме с темата — намеси се Шобан.
— Наистина — обади се и Ума. — Трябва да тръгваме.
Но Баба Дюти не се помръдна, докато пурите не се превърнаха в спомени от пепел. Наложи се и Алурд да носи още храна, защото ни отне още четирийсет и пет минути, докато стигнем горчиво-сладостния край. Живота си живееше пустият му хунган!
— Каква е програмата за днес? — попитах аз, когато най-сетне станахме от масата.
— Опасявам се, че отново ни предстои доста дълго пътуване — отвърна Ума.
Погледна ирландката, но тя само сви безразлично рамене. Мен ако питате, още си беше в селенията на кубинските пури.
— Дуорфай Стейн? — намеси се и Паху.
— Логично е да отидем там — кимна Ума. — Така поне смятах. — Баба Дюти?
Едрият негър се почеса по брадичката.
— И аз мисля така. Въпреки че не си представям как ще бия толкова път.
— Вече сте ми говорили за тоя Дуорфай Стейн. Звучи ми доста шантаво — казах аз.
— Това е град, Марти — обясни ми Ума. — В най-северната част на Шотландия, на островите Оркни. На Хой. Според преданието митичният Тулий се е намирал на Оркни. Макар че лично аз се съмнявам. Но което е по-важно, там се намира жизненоважно средоточие на духовна енергия. В Дуорфай Стейн има древна гробница и храм, мястото е заредено с огромна мощ.
— Която обаче е непредвидима. Трудна за управляване.
— Но си струва да опитаме, нали?
Баба Дюти кимна.
— Ще вземем моята кола — каза той.
— Ей на това му се вика автомобил! — зацъках аз. — Откъде си го докопал? — попитах Баба Дюти.
— Това е моето съкровище! — усмихна се той.
Беше огромен американски форд. Бе най-малко на петнайсет години, бе боядисан в патешко жълто и беше направо безупречен. Същински динозавър, последният екземпляр от семейството на колите трепачи, които постиндустриалната икономика най-жестоко бе запратила на бунището на историята. Наистина трагично!