Онези в микробуса се хванаха на номера, но по едно време се усетиха и удариха рязко спирачки, за да поправят грешката. На много места по детелината колите започнаха да се блъскат една в друга, включително и един малък фиат, който се фрасна отзад в калника на форда и стана на хармоника. Автомобилът ни се завъртя, ала Баба Дюти го овладя светкавично, с вещината на обигран шофьор. Свърна по първата отбивка, която щеше да ни изведе от детелината.
Видях как микробусът зад нас също се качва на тревните площи между платната. Блъсна се в мантинелата, отскочи на педя-две във въздуха и когато се приземи, се разтресе целият, но продължи да ни преследва. Баба Дюти вече излизаше от детелината, за да свърне към една странична уличка, когато куршумите отново запяха и поне една от задните ни гуми се отправи към рая на Мишлен.
Колкото и добър да беше в шофирането, Баба Дюти изгуби контрол над управлението. Фордът зави наляво, после надясно, пак прекоси островчето в средата и се озова в насрещното платно. Видях как Баба Дюти прави последен отчаян опит да извие волана, но пред нас изскочи огромен ТИР и аз затворих очи.
Чух взрива, после усетих и удара.
Беше избухнал микробусът зад нас. Бях зает със страха си, но Шобан видяла всичко от начало до край и по-късно ми разказа как Баба Дюти е успял да предотврати челния сблъсък с ТИР-а — затова пък нямало как да избегне удара със стълба на уличната лампа върху тротоара, което обясняваше трясъка — а колкото до микробуса, той пак отскочил към тревната площ и се върнал на детелината. Но онези в него явно бяха счупили полуоска още първия път, когато бях видял как микробусът се тресе, защото второто приземяване вече не било така безупречно. Къде ти: микробусът климнал на една страна и се блъснал с все сила в ТИР-а.
Когато се извърнах да видя какво става, и микробусът, и ТИР-ът вече бяха обхванати от пламъци. Всички ги гледахме няколко секунди, но не видяхме от тях да изскачат хора.
— Ето какво е да те блъсне камион — каза Баба Дюти и кимна. — Мътна и кървава!
— Трябва да се разкараме оттук! — изкрещя Шобан.
Вече бе изскочила от колата, като стискаше ниско до хълбока си револвера.
— Има ли ранени? — попита Ума.
Паху изостави зачатъчното положение и се изправи. Беше порязан тук-там от стъклата и изглеждаше зашеметен, но инак се движеше бързо. Мен ме понаболваше гърбът, вероятно ме бе ожулил предпазният колан, но и аз изскочих като тапа от автомобила, теглейки подире си и Ума.
Баба Дюти беше целият в кръв. Счупеното стъкло се бе посипало върху него, но колкото и да е невероятно, куршумите не го бяха засегнали. Държеше се за врата, за да спре кръвта, която още течеше, ала бе смазан най-вече от състоянието на своя любим форд. Нямаше и сантиметър по него, който да не е пострадал.
— Край, това беше с хубавата ми количка, не става и за вторични суровини! — поклати той глава.
— Вие от дума не разбирате ли! Трябва да се махаме оттук! — повтори Шобан и грабна от багажника един от саковете.
Детелината и съседните улици се бяха превърнали в паркинг. Вече се чуваше писъкът на полицейските сирени, хората още тичаха, за да избягат от мястото, където ТИР-ът и микробусът горяха, и се вайкаха за потрошените си коли. Осъзнах, че сме на някакви си двайсетина метра от пожара и още не се знае дали ТИР-ът няма да се взриви. Никой не можеше да каже колко бензин има в резервоара му.
Като гледахме да не бием на очи, което въпреки окървавените, високоволтажни дрехи на Баба Дюти не бе чак толкова трудно в цялата олелия, прекосихме улицата и продължихме нататък, предвождани от Шобан, която бе прегърнала през рамо Ума, за да я предпазва. Свидетелите безспорно щяха да посочат жълтия форд и полицията щеше да установи, че той е на Баба Дюти, но сега нямахме време да се притесняваме за това. Трябваше да се ометем оттук, докато ченгетата не са дошли и не са почнали да разпитват.
Завихме зад ъгъла и вървяхме почти до следващата пресечка в бедняшкия квартал, откъдето мястото на злополуката вече не се виждаше, когато Баба Дюти внезапно се свлече.
Допреди миг бе стоял до мен, а ето че сега се бе проснал на мръсния тротоар и някъде от средата на гърба му бликаше кръв.
Две секунди и три изстрела по-късно Шобан също се строполи.
Паху стоеше като попарен, аз обаче се спуснах към Ума, повалих я на земята и я блъснах към най-близкия вход. Чух от другия тротоар крясък, после отново заваляха куршуми. Точно над главата ми се счупи прозорец, тухлите на сградата, към която се търкаляхме, започнаха са се сипят на парченца точно отляво. За миг се спусна тишина и чух как кръвта на Баба Дюти шурти и се стича върху твърдия бетон. Паху бе паднал до него.