— Не можем да продължим с тази кола — казах аз.
— Я какъв Шерлок Холмс си ни бил! — излая Шобан.
— По-спокойно! — намеси се Ума и се пресегна, за да докосне своята телохранителка и да я поуспокои, но още преди да я е помилвала, се сети за раните. Отпусна длан върху скута си. — По-спокойно! Трябва да помислим.
Ума като че ли си беше възвърнала самообладанието и това ми подейства донемайкъде успокоително.
— Трябва да се измъкнем оттук — даде своя принос и Паху. — Да се омитаме от този проклет Ливърпул.
— А, не — отсече Ума. — Не и с тази кола. В полицията вече знаят, че е открадната. Излагаме се на опасност. А и Шобан трябва да иде на лекар.
— Нищо ми няма — възрази ирландката, ала не особено убедено.
— Недей да се инатиш. Но наистина не можем да отидем в болница.
— Дали да не се върнем във вуду палатите? — предложи Наху.
— Ченгетата ще нахълтат там всеки момент — рече Шобан.
— И не само това — намесих се и аз. — Онези от Тулий сигурно вече знаят, че сме били там. Вероятно са ни проследили, докато сме излизали от квартала — как иначе са щели да ни устроят засадата? Още от Кентърбъри са една крачка пред нас. Макар че умът ми не го побира как го постигат.
— Съгласна съм — каза Ума.
— Ох, до гуша ми дойде от вашите дрънканици — тросна се Шобан, стиснала крака си. — Можем да направим само едно.
Тъй като само Паху не бе оплескан с кръв, пратихме него да напазарува. Той се върна с анцузи и за тримата — не бяха от най-красивите, затова пък при тези обстоятелства щяха да ни свършат чудесна работа. Донесе и дезинфекционен препарат и бинт, с които да превържем Шобан, както и хартиени салфетки и бутилка вода, та ние с Ума да се поизмием и да можем да се появим пред хората. Зарязахме колата и макар Шобан да куцаше лошо, криво-ляво успяхме да спрем кръвта от раните й. Предложих й да се облегне на мен, тя обаче само се изсмя.
— За нищо на света, дори и да ми бяха откъснали проклетия крак!
Обади се от телефонен автомат в търговския център. Набра номера и каза една-единствена дума. Кимна и затвори. После набра втори номер.
Другарите й от ИРА се съгласиха да й помогнат, ние обаче не можехме да отидем с нея. От минута на минута Шобан изглеждаше все по-бледа и изнемощяла и Ума не искаше да я оставя сама, но ирландката рече и отсече:
— Не. Нямате работа при тези хора.
Оставихме я на една автобусна спирка, след като се разбрахме, че по-късно ще се срещнем на гарата в Ливърпул. Уточнихме, че ако не успее да дойде, Шобан ще ни търси в индийското ресторантче на Ума в Лондон. Когато може. Ирландката се качи на автобуса и дори не се обърна да ни погледне. Видях през прозореца как върви по пътеката между седалките, те обаче бяха заети. Шобан се наведе към някакъв тип със зализана назад коса и кожено яке. Прошепна му нещо на ухото и той скочи като ужилен — все едно е седял на плъх. Шобан се настани на освободеното място. Автобусът потегли.
— Не се притеснявайте, ще се оправи — казах аз на другите.
Почти не говорехме, докато пътувахме към Лондон. Общият вагон не бе най-подходящото място да обсъждаме важни неща, макар че, мен ако питате, всички бяхме потресени от случилото се и не ни беше до приказки. Шобан потвърди, че е добре, макар и да призна, че това вероятно се дължи на наистина конската доза лекарства, с които са я натъпкали. Приятелите й от ИРА намерили лекар, който да прегледа и промие множеството й рани. Оказало се, че дори раната в крака не била сериозна, макар че и при най-малкото движение Шобан се смръщваше — значи дозата не беше чак толкова конска — и единствения път, когато стана да отиде до тоалетната, накуцваше силно.
По едно време Паху и Шобан задремаха, а ние с Ума продължихме да гледаме през прозореца скучния пейзаж, профучаващ покрай нас. Стори ми се, че през последните двайсет и четири часа Ума се е състарила видимо: лъскавата и медна кожа беше помръкнала, прелестните и изваяни скули се бяха смъкнали. Тя усети, че съм се вторачил в нея.
— Какво има? — попита ме. — Какво?
Само поклатих глава — уж че съжалявам. Не виждах какво мога да й кажа.
Непрекъснато се намествах, а все ми беше неудобно. При злополуката с колата явно бяха пострадали вратът и горната част на гърба ми, цепеше ме и глава. Преди Шобан да заспи, й поисках хапче кодеин, но и то не помогна — продължих да усещам в слепоочията си тъпа болка, все едно ме удряше наточено махало. Никога не съм страдал от морска болест, сега обаче от клатушкането на влака ми се догади. По едно време дори си мислех, че ще повърна, та хукнах към тоалетната в дъното на вагона, но мразя да драйфам (кой ли обича?) и успях да се сдържа. Въпреки това приклекнах, от което ми поолекна на стомаха, ала докато си миех ръцете на малката мивка, усетих как отдясно в главата ме пронизва остра като леден шиш болка. Тръгна от слепоочието и стигна чак отзад до темето. Беше толкова силна, че се видях принуден да се вкопча отстрани за мивката, за да не се строполя. Тъкмо реших, че ми е поминало, когато болката отново ме прониза — този път в лявото слепоочие. Стигна през челото някъде между веждите. Сега вече наистина се свлякох на колене, ала и тази втора болка ме отпусна бързо. Изправих се, постоях известно време, притеснен, че пак ще ми прилошее; мислех си: инсулт. Но за мое облекчение ми нямаше нищо, главоболието започна да преминава. Наплисках си лицето със студена вода и се върнах при другите.