Пак не се чувствах особено добре, но пътуването мина без произшествия.
Четиримата седнахме на една от ъгловите маси в индийския ресторант на Ума при Уайтчапъл. Шобан беше с лице към вратата, но се наложи да седне малко настрани и да придърпа един празен стол, на който да вдигне ранения си крак. Изглеждаше по-бледа и от преди, ако това изобщо бе възможно, и в главата ми изникна една мелодийка на „Прокол Харум“. В заведението седеше същата тълпа — доколкото виждах, нямаше свободни маси — същият отегчен келнер тръсна пред мен студена бира „Кингфишър“, и то без да съм го молил. Донесе и чинии със студени закуски и задушено с кисело-сладък сос, на които ние се нахвърлихме като невидели.
— Още ли искаш да се опитаме да стигнем в Дуорфай Стейн? — попита Паху, както дъвчеше задушен кромид лук — грозна гледка, ще знаете!
— Не — отвърна Ума. — За какво да ходим без Баба Дюти?
— Клетата Алурд! — завайках се аз. — Другите, и те! Божичко, зарязахме ги да се оправят сами. Апартаментът сигурно гъмжи от ченгета.
— Алурд знае как да се погрижи за себе си — успокои ме Ума. — Тя е мамбо. Жрица — добави тя, докато не съм започнал да остроумнича. — Усетила е кога Баба Дюти е издъхнал.
Не попитах нищо.
— Защо не накараме нея да изпълни обреда в Дуорфай Стейн? — попита Паху.
— Тя не може. Не притежава уменията и познанията на Баба Дюти. Както всъщност и аз. Сигурна съм, Алурд ще се съгласи да дойде с нас в Дуорфай Стейн, но ще го направи просто от гордост, нещо, което не мога да допусна. И аз не бих се нагърбила с такава задача.
— Аз бих могъл да помогна — предложи Паху.
— Имаш ли опит със северните лей-линии?
— Всъщност не.
— Тогава няма смисъл. Знаеш го.
Дребосъкът се засегна.
— Я стига сте се правили на интересни — намесих се аз.
Ума ме погледна много предпазливо. Сигурно вече съжаляваше, че се е хванала с мен. Накрая повечето жени съжаляват. Иска ми се да направя нещо, за да не става така, но и аз нямам представа какво.
— Играеш ли Шекспир, Марти?
Аз прихнах.
— Нещо смешно ли казах?
— Аз да играя Шекспир? Сигурно ще се справя с Йорик, но толкоз.
— Защо?
— Защото съм телевизионен актьор. Семейните сериали и частните детективи са едно… мразя да чета Шекспир, камо ли пък да го играя.
— Аз съм… — Ума се вторачи някъде пред себе си. — Аз съм Джоана Лъмли.
— Моля? — не я разбрах аз.
— Паху е…
— Вик Рийвс — притече й се той на помощ и се ухили.
Ума вдигна вежди, но все пак кимна. Вече знаех накъде бие.
— Баба Дюти беше Ралф Ричардсън. Лорънс Оливие. Джон Гилгуд.
— А Дуорфай Стейн е Хамлет — казах аз.
— Правилно си разбрал. Макар че Макбет може би е по-подходящ за край на мисълта.
— Значи не можем да извършим обреда. И сега какво? Мислех, че трябва да стигнем последното средоточие, да предпазим лей-мрежата, преди Тулий да я е използвал за тъмните си дела.
— Според мен вече е късно. Струва ми се, че онези от Тулий предугаждат всяка наша стъпка. Това, че ни откриха и в Ливърпул, ме навежда на мисълта, че ще ни причакват и в Дуорфай Стейн. Този път е затворен.
— И сега какво? — попитах аз. — Те победиха, така ли? Баба Дюти умря за нищо?
— Не. Не са победили. Поне засега. Все пак в Кентърбъри и Тинтаджъл постигнахме нещо, Дуорфай Стейн бележи само временен застой.