УЛТИМА ТУЛИЙ
3.
Онези приятелчета от „Връзки с обществеността“ в телевизия „Стар“ задвижиха рекламната машина и след два дни рано-рано сутринта, толкова рано, че още никой нормален човек не беше станал, се озовах в странно кътче на лондонския Ийст Енд, заобиколен от цяла сюрия оператори и фотографи, които крещяха колкото им глас държи. Както и бе обещал, Златистия, който всъщност се казваше Мер, ми бе предоставил кратко резюме с подробностите около Изкормвача. Беше ми пратил и към дузина книги по темата и предния ден едва ли не до вечерта аз се рових из тях. Както се убедих, версиите кой точно е Джак Изкормвача и какви са обстоятелствата около убийствата в Уайтчапъл бяха точно толкова много, колкото и авторите, решили, че в тази история има хляб. А ако се съди от дължината на библиографиите в книгите, хлябът никак не беше малко.
Мер или някой от подгласниците му — още не знаех как точно се казват Червения и Моравия — беше спретнал прилично резюме и аз насочих усилията си към това да го запаметя. Все не можех да запомня някои от имената и датите и коя проститутка къде и кога е убита, но Джун Ханоувър ми се притече на помощ, повторих с нея всичко няколко пъти и накрая отсъдих, че ще се преборя и с най-педантичния репортер. Мер бе възложил на Червения да ми бъде детегледачка и бавачка, или както там го виждаха, но аз помолих за мен да се грижи Джун. Мер склони на бърза ръка, но забелязах как оглежда скришом жената от глава до пети, сякаш питаше: за какво ти е притрябвала?
Бях почти сигурен какво му се върти в главата, но противно на предположенията му не проявявах и най-малък „романтичен“ интерес към Джун. Беше симпатична, както е симпатично мишле, но колкото и да се наслаждавах на множеството суетни уловки на известността, в репертоара ми не влизаше да се правя на сексуален хищник. Само не ме разбирайте погрешно: и аз като всеки нормален мъж си падам по тънката част, но и досега помня прекрасно шантавото холивудско време, когато не знаех с кого лягам и с кого ставам, та предпочитах то да си остане в миналото.
От една страна, вече не съм така млад, както едно време; пак ме гони нагонът, но не с предишната ненаситност. Или може би бе станал малко по-придирчив и не така всеяден.
От друга страна, уж си имах гадже в Лос Анджелис. Ние с Роза Мендес си бяхме спасили взаимно живота, и то в широкия смисъл на думата, и още ходехме, макар и на пресекулки: ту се разделяхме, ту отново се събирахме. Когато тръгнах от Холивуд, се бяхме разделили вече не помня за кой път, но дълбоко в себе си не бях готов поне засега да скъсам окончателно.
Но както и да е. Та помолих за мен да се грижи Джун не защото смятах да я свалям, а понеже ми беше симпатична. И понеже не харесвах другите трима младоци от отдела и начина, по който те се държаха с нея.
(Някъде при панкреаса ми бълбука извор на порочна откровеност, която все пак ме принуждава да си призная, че нравственият ми патос на застаряващ мъж, с който се кича, сякаш е лъскава значка, не е съвсем неопетнен: докато снимахме на Хавайските острови коледната серия на „Кълбо от огън“, в която, така да се каже, съживявахме частния детектив на Том Шелек, решимостта, с която избягвах всякакви свалки, се пропука, когато се изправих лице в лице с предложението на младичка актриса, за която се шушукаше, че правела ненадминати минети, слухове, достигнали и до моите инак съвсем неосведомени уши. Та мълвата се оказа съвсем точна, но после, измъчван от угризения на съвестта, си признах най-чистосърдечно пред Роза — чувате ли как бълбука тази моя откровеност? — което доведе до първото скъсване. А всичко това само иде да подскаже, че с годините ние не ставаме по-мъдри, просто съзнаваме по-ясно колко сме податливи на глупостта.)
Оказа се, че в Ийст Енд имало колкото щеш кръчми и плочи, отбелязващи — всъщност прославящи — различните места, където Изкормвача е извършвал убийствата. Джун ми обясни, че дори се срещали хора, предлагащи обиколки на местата в квартала, свързани с Джак Изкормвача, и както сигурно вече се досещате, при Майтър Скуеър, където е била съсечена Катерин Едоус, при моя малък медиен цирк спряха неколцина туристи, които започнаха да щракат с фотоапаратите и които бяха предвождани от шишко с бакенбарди и в дрехи от времето на кралица Виктория. Начинанието си беше доста безобидно — убийствата все пак бяха станали преди цели сто, че и повече години, но кой знае защо, ме побиха тръпки при вида на зяпналите, кикотещи се сеирджии. Дали след половин-един век такава групичка нямаше да върви по кървавите следи на Джон Уейн Гейси, Тед Бънди или Хенри Лий Лукас, предвождана от някой предприемчив тип от двайсет и първото столетие с морави тиранти и тежкарска вратовръзка? Виж, подобно начинание вече не ми се видя чак толкова безобидно.