— Доколкото разбирам, тази игра не може да завърши наравно — рекох аз.
— Не. Трябва да бъде или спечелена, или изгубена.
— И какво ще правим сега? — попита Паху.
Ума си пое дълбоко дъх, но не каза нищо. Погледна Шобан, която имаше вид на боксьор, когото са помлели от бой.
— Вероятно ще се наложи да потърсим своя Крал Лир — рече накрая индийката.
Чух как Паху я пита какво точно има предвид. Бях на път да споделя учудването му, когато в главата ме прониза нетърпима болка. Помня, че видях нещо като падащи звезди, помня и че се хванах за слепоочията. Сигурно съм изкрещял.
Малко преди да изгубя съзнание, паднах по лице в соса.
— На какво мирише? — поинтересувах се аз.
— На сос — отговори ми Ума. — Много вкусен сос, макар че не става за къпане. Позабърсах ти лицето с мокра кърпа, но се опасявам, че не успях да изчистя косата.
Ето как научих, че съм паднал по лице в соса. Втори въпрос:
— Къде сме?
Лежах на меко канапе в малка, задръстена с мебели стая. Върху две от стените, от пода до тавана имаше лавици, огънати под тежестта на книгите и папките. Върху другата стена бяха окачени няколко малки гравюри с пъстри изображения на герои от индуистката митология, а четвъртата беше заета от голям прелестен гоблен на въоръжена до зъби страховита индуска, която държеше в ръцете си ками и ножове, и на онзи приятел със слонската глава. Ръчно шитият шал, с който бях заметнат, също беше украсен с изображение на царицата на ръкопашния бой.
— Можеш ли да седнеш?
Уместен въпрос. Опитах и успях чак на втория опит. Съвсем бях взел-дал.
— Мале! — завайках се.
— Моля?
— Чувствам се така, сякаш ме е бутнал… — Този път се усетих навреме: човек не може два пъти по един и същ начин да дърпа дявола за опашката. — Не се чувствам особено добре. Колко е часът? Колко съм лежал в безсъзнание?
— Три и нещо след полунощ. Беше в безсъзнание близо четири часа.
— Не думай!
— Помниш ли какво стана?
— Помня, че седяхме в ресторанта и обсъждахме какво да правим, когато ме прониза болка. В главата ми сякаш избухна пръчка динамит. Болеше ме още докато пътувахме във влака…
— Не си ни казал.
— Болеше ме, но после ми мина. Шобан, дето е уцелена на три места, си мълчеше, та си рекох, че не си струва да споменавам някакво си главоболие. Реших, че е от сблъсъка в колата. Че ме е пристегнал коланът, но явно работата е по-сериозна.
— Хм — каза Ума. — Сега как се чувстваш?
Втори уместен въпрос. Понадигнах се и се протегнах, като разкърших бавно врат.
— Главата май вече не ме боли — похвалих се. — Виж, вратът ми е схванат. И ми се пикае ужасно.
Ума ми показа къде е тоалетната. И тя като цялото жилище беше тясна като кутийка, затова пък светеше от чистота — все едно си в болница. По полиците се виждаха малки амулети и дрънкулки, над пръчката за кърпата се мъдреше още една гравюра с оня хубостник със слонските уши. Свърших си работата и се поизмих, като се постарах да махна, доколкото е възможно, соса от косата си, без да се къпя.
Ума ми бе наляла чаша чай и ми бе извадила бисквити.
— Знам, че предпочиташ бира, но при тези обстоятелства…
— Благодаря — рекох й.
Щях да се посъвзема и от чая. Отхапах и от бисквитите, въпреки че не бях гладен. (Шоколадовите бисквити са като връх Еверест: ядеш ги просто защото са ти ги поднесли.)
— А помниш ли нещо от времето, когато си спал? — попита Ума. — Някакви сънища?
Понечих да кажа „не“, че не съм видял нищо друго, освен непрогледен мрак, после обаче ми просветна: пред мен изникна видение точно както сънищата изникват в съзнанието ни, когато сме будни.
— Аз такова… май имаше нещо, свързано с Баба Дюти, но го помня смътно.
— Какво по-конкретно, сещаш ли се?
Ума явно проявяваше изключителен интерес. Затворих очи и се опитах да уловя образа.
— Да, като че ли го виждам. Облечен е, както в храма водун — уфо — в онази странна роба, на главата е със смешната шапка, но… — Споменът отново ми се изплъзна. — Не, не се сещам нищо повече.
— Опитай! — настоя Ума.
Отново стиснах очи и за миг изпитах болката, заради която бях изпаднал в несвяст. Долепих длан до челото си и усетих как Ума идва при мен и ме прегръща през раменете, но не отворих очи. Заедно с ослепителната светлина, съпътствала болката, видях повторно Баба Дюти. Огромното му абаносово лице надвисна над мисловния ми взор — видях как той размърдва устни и ми шепне нещо. После изчезна, на негово място се появиха мъжете в черно, вселили се в сънищата ми, и мракът се върна. Пак се олюлях и ако имаше сос, щях да цопна в него, добре че Ума беше до мен и ме хвана овреме. Дойдох на себе си точно толкова бързо, колкото и бях получил световъртежа, и отворих очи.